понеделник, 20 ноември 2017 г.

Faktor.bg : Граници и метаморфози на авторитаризма в Русия и у нас

Линк към оригинала във Фактор

Няма да губя време за дефнниции - само ще кажа, че авторитаризмът не е останал назад във времето на Леонид Брежнев и Тодор Живков. Той е в добро здраве и с огромни амбиции, но е обречен, не само и толкова защото е политически несъвместим с членството ни в ЕС и НАТО, но най-вече защото е неефективен до степен да се е превърнал в пречка на развитието, в собствен отрицател.
От тук нататък смяната му е неизбежна, като спорът може да бъде само колко бързо и колко радикално ще се развият процесите. 
Особеност на всеки „съветски тип“ авторитарен модел е неговата 

привидна устойчивост

 Колкото не можете да си представите смяната на Путин в Русия, толково трудно е да си представите смяната на модела у нас. Нито има достатъчно ясна и силна опозиция, нито пък има непосредствен подтик и хоризонт, който да очертае естествената точка на пречупване на тенденциите.
Основната причина, държавно-олигархичният модел да е обречен е неговата намаляваща обществена ефектичност и полезност дори за прослойки или групи, която са основни негови крепители и бенефициенти. С времето той неизбежно губи рефлексите си, престава да реагира гъвкаво на промени. Неизбежно стига до момент, в който се фосилизира, като настройва все по-големи групи от населението срещу себе си, които остават извън зоната на неговия комфорт. Нарушените социални баланси системно делегитимират управлението и управляващите. За това те неизбежно прибягват до все по-големи дози авторитаризъм, демагогия и медийна анестезия, които накрая произвеждат собствената им антитеза.

Това което ще срути режима на Путин и всеки друг авторитарен режим са крайните форми на групов егоизъм, които те въплъщават, екслузивният тип олигархичен капитализъм, който фокусира права и привилегии в малка социална група, изолирайки мнозинството.
Има редица „държавни“ олигарси около Путин, които са номинални собственици на огромни богатства. Контролираният от тях ресурс, обаче, придобит не в конкуренция и по "пазарни" начини и заслуги, а по волята на близостта към "клана" и към Вожда, вместо да подпомага, спъва възможностите Русия да остане конкурентна в глобалната среда. Това усилва центробежните тенденции както при елита, така и в страната. 
Вместо генерираните богатства да се трансформират в потребление и ресурс на разватие, като се управляват на корпоративно равнище, те се извземат или пленяват от държавата, за да бъдат насочвани към проекти по усмотрение на Владетеля в Кремъл. За това и приватизацията става мръсна дума, а държавната собственост се реабилитира. Президентът постепенно се превръща в  СЕО(главен изпълнителен директор, б.а.) на корпорацията Русия, във 

върховен повелител на ресурсите на държавата

Огромни части от националното богатство изтичат „в канала“ заради икономически несъстоятелни инициативи, които отнемат възможността на други, по-можещи и по-нуждаещи се, да превърнат същите тези ресурси и потребление в източник на индивидуално и колективно благополучие. Системата на властовият вертикал на Путин неумоливо загнива под тежества на крайния си егоизъм и затвореност към промяна и иновации. Изолацията на най-добрия човешки капитал от управлението на държавата, на най-добрите световни практики и идеи възпроизвеждат единствено вериги на добавена бедност.
Държавните олигарси - политици и бизнесмени, като правило, са хора със скромни интелектуални и делови качества. Тяхното главно достойнство е, че владеят изкуството да бъдат близо до Тялото, да отразяват неговата „светлина“, да не застрашават с критическата си мисъл и не оспорват решенията и действията му. 
Авторитарната власт и управление са последното убежище на провалени или корумпирани лидери, които с течение на времето губят основанията за своята контрол върху демократичните механизми, конкуренцията и битката за „сърцата и умовете“. 
Това стои в основата на закодирания и неизбежен фалит на Путинския модел, реализиран по модела Решетников. Политици, съдебна власт и бизнес – заедно владеят ключовите лостове на властта, контрола върху финансовите ресурси и медиите, с които задушат алтернативите и конкуренцията. Хората гласуват за статуквото най-вече поради страх от неизвестното, от репресии, както и непознаването на алтеративите.

Българската версия

 на руския вертикал на властта има европейска фасада – всичко е гарнирано с много евроетикети и коректни за демокрация словосъчетания. 
Опасното при директното копиране на модела от Русия в България е обстоятелството, че "се преливат" разточителство, корупция и непотизъм от оригинала, преливат се и „руски“ ценности, които са дълбоко чужди на българската народопсихология. За този ценностен сблъсък говори Достоевски, когато описва завистта на руските войници при освобождението на "поробената" от отоманците България. Този вопъл на разочарованите освободители казва много: "Ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък, обработена земя... и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия... ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…”
Агресивността, високомерието и погледът към „чуждото“ винаги са били лепило на руската имперска политика в продължение на векове. Антизападният крен е бил неин неизменен знаменател, подхранван от също толкова неизменен конфликт между завистта към постиженията към Запада и отказът да се приемат неговите ценности. Обратно, у нас, българското Възраждане е имало за постоянен свой ориентир идеите на Просвещението, на техническите революция, на водещите бизнес и управленски практики на Запад. За това и днес „гледаме криво“ на съвременните опити чрез Путиновия модел 

да ни "освободят" от евроатлантическото „робство“,

 което съществува само в руските медии и представите на крайните руски националисти.
Руският екстензивен модел пренесен върху България като страна членка на ЕС, стои като чуждо тяло, като пришит и непоносим имплант. Както и в Родината си, така и у нас, той залага на иррационалната кремлинофилия, която предполага блокиране на всеки опит да развиваме конкуренция и алтернативи в сферите на износ и зависимост от Русия, включително при добива, преработката и търговията с нефт, нефтени деривати и газ.
Всеки български успех по пътя към пълноценната евроатлантическа интеграция, означава откъсване от влиянието на Кремъл, респективно силно ограничаване на възможностите му за извличане на финансови ползи и имперски ренти. За това лансираха проекта Решетников, който предполага "пленяване" на българската политически система през прокуратура, специалните служби и държавната олигархия, както и дискредитация, отстраняване и лишаване от ресурси на прозападния елит. 
Планът на Решетников се самофинансира, той не предполага толкова пряк трансфер на парични потоци от Русия към България, колкото самообслужване през парите, които се генерират в страната от корупция през злоупотреба с монополно положение /само при горивата са близо 1 милиард лева/, обществени поръчки и най-вече при преразпределение на ресурси през бюджета.
Отделните по-малки партии губят самостоятелното си значение, ако нямат достъп до държавни субсидии и дял в преразпределителението. Точно както партиите в Русия нямат основно значение като центрове на власт и влияние, така и у нас те постепенно губят самостоятелната си тежест и започват да функционират като част от транспартийни и трансинституционални мрежи, обслужващи властовия модел.  
Моделът на авторитарната държава, отдавна е стигнал своите граници на самоотрицание, там където и най-добре финансирания пиар и тоталната пропаганда са безсилни да решат два основни въпроси - за липсата са социални баланси и справедливост, както и за субоптималните темпове на развитие.
Относително високият икономически растеж през 2017 година в България – около 4 % ръст при БВП, генерира нарастващо богатство и ресурси на развитието, които при други условия биха били достатъчни за балансиран и устойчив тип развитие. Корупцията и собствените разходи по поддържане на автоитарния модел, изяждат значителната част от новосъздадените ресурси. Те изтичат по веригата на управление, маргинализирайки и отчуждавайки все по-големи групи от обществото. 
Така уж високи темпове на растеж, не водят до догонване на другите страни от ЕС, а само фиксират статута на страната на най-бедна, най-изостанала държава в Съюза. Това не е просто констатация, а депресираща оценка за провал на политическия елит при решаване на ключови проблеми, включително оцеляването като нация при тази демографска катастрофа, както и при връщането на България на позициите, които тя е заемала преди „освобождението“.

Не се заблуждавайте - спадът в нетния баланс на миграцията от България се дължи само на невъзможността да се поддържат предишните изходящи нива и на изтощаване на емигрантския потенциал.
Отдавна потънахме под критичният минимум, при който може да се реализира елементарно икономическо и социално възпроизводство в по-голямата част от регионите на страната. Няма инвестиции, няма предприемачи, няма управленци и политики, няма работна ръка. 
Освен изходящата миграция и липсата на насрещна работоспособна имиграция, имаме огромен брой неактивно население и нарастващ брой население, което зависи от сива икономика и механизмите на социалната защита. Те пък гълтат все по-голяма част от новосъздаденото богатство на нацията, което отива в потребление, стимулиращо вноса, но не в инвестиции и нов, още по-висок растеж.
Внесеният модел и очертаващият се българския аналог на кремълския вертикал на властта узурпират възможности и перспективи на младото поколение - ако искаш известност и богатство е почти задължително да вземеш асансьорите на властта, а не поемеш по пътя на битките на пазарната конкуренция. Вместо лична инициатива, професионална и социална конкуренция, е много по-лесно да се присъединиш към тези мрежи за власт и влияние. 
По "трудния" път, шансовете определено не са равни, още по-малко високи, както по отношение достъп до възможности, до кредити, поръчки, субсидии, включително по европрограми.
Така се пленяват и държат в подчинение 

интелект и квалификация, медии, партии, общество

  Средства на европейските данъкоплатци купуват влияние и поддържат модел, който обслужва руски интереси.
За това няма да прочетете в докладите на Европейската комисия, защото не е политкоректно.

понеделник, 13 ноември 2017 г.

Ригзоун: Нефтената и газовата индустрия се нуждаят от по-добро самоопределение


by  Matthew V. Veazey|Rigzone Staff| October, 2017

Нефтената и газовата индустрия трябва да работят по-добре в посоката да се представят пред  обществеността, за да се противопоставят на продължаващата опозиция от различни анти-индустриални сили, казаха няколко сенатори от три щата, произвеждащи енергия, по време на панелна дискусия във Вашингтон.

"Опозицията е постоянна", заяви Henry Cuellar, D-Texas, по време на Северноамериканския газов форум (NAGF) на Energy Dialogues LLC. "Това трябва да е постоянно общуване, постоянно говорене за дейностите."

Cuella е единственият демократ на петчленния панел, отбелязан като "про-енергия, про-търговия". Той представлява район от Южен Тексас, простиращ се от Сан Антонио до американско-мексиканската граница, място на шистовата формация Eagle Ford. Той каза, че един от начините вътрешната нефтена и газовата индустрия да може по-добре да информира обществеността, е да разпространява факти, които отслабват широко разпространеното възприятие, че това е “Big Oil” /име, което се използва, за да се опишат седемте или осемте най-големи публични компании за петрол и газ, известни също като „суперголеми“/.

"Трябва да им какажете правилните неща, да им разкажете точната история, защото хората просто мислят, че нефтът и газът са големите компании, но 88% са малки и средни компании", каза Cuellar.

Двама от журналистите, републиканците Скот Типтън от Колорадо и Бил Джонсън от Охайо, посъветваха индустрията да локализират своите информационни дейности.

"Обяснете на хората, че това, че това не е голям защитен бизнес", каза Типтън, добавяйки, че индустрията в родния му щат ефективно използва този подход, като разказва истории за действителни "хора, които работят в подкрепа на семействата си".

Локализираните информационни дейности с акцент върху управлението на околната среда в отрасъла, също може също да са от полза и са много важни, отбеляза Типтън.

"Хората в Колорадо са чувствителни към проблемите на околната среда и по този начин ще трябва да ги запазим за индустрията", каза Типтън.

Джонсън, чийто източен и южен район на Охайо покрива находищата на шистите Marcellus and Utica, препоръчва индустрията така да изчисти своята информация и говорене /да са достъпни/, че семействата да могат да ги обсъждат около масата за вечеря.

"Не мисля, че ангажираме достатъчно обикновените хора", каза Джонсън, като отбеляза, че използването на прекалено технически концепции и термини в обществената информация се превръща в пропуснати възможности за разширяване на обществената подкрепа за индустрията и за изграждане на защитни сили срещу противниците. „Такива разговори трябва да правим в трапезарията“.

За да разработи идеята си, Джонсън очертава следния възможен сценарий, в който индустрията може да направи посланието си по-достъпно за обществеността: двойка родители могат по-лесно да си позволят да изпратят детето си в колеж, защото заводът, в който работи един от тях, позволява на служителите си да увеличат спестяванията си, защото плащат по-малко за природния газ.

Републиканецът от Тексас Джо Бартън, бивш председател на Комисията по енергетика и търговия, който понастоящем е заместник-председател, каза пред участниците в Северноамериканския газов форум (NAGF), че индустрията трябва да бъде "ангажирана в общността" и да се "среща с реални хора".
„Бъдете ангажирани“ - каза Бартън. "Кажете истината. Следвайте закона. Бъдете добри съседи.“

Blake Farenthold, от региона на Coastal Bend, Тексас напомни на присъстващите, че медиите обикновено се фокусират върху нефтената и газовата индустрия, когато "нещо се обърка".

Farenthold предположи, че нефтената и газовата индустрия би било добре да напомня на американците, че те обикновено получават добра стойност за нефтените и газовите продукти.

"За нашите автомобили ние плащаме половината за бензина, спрямо това от преди няколко години, но това е вече е загубено", каза Farenthold.


ТЕКСТЪТ НА СТАТИЯТА   МОЖЕ ДА ВИДИТЕ ТУК

неделя, 12 ноември 2017 г.

Клуб Z - Тайната операция срещу социалните мрежи - от контрол към дискредитация

Върви мощна кампания за манипулация и дискредитация на социалните мрежи. Факт е, че те са далеч от идеалистичната представа на първопроходците. От среда за общуване се превърнаха в среда за информационни войни, за операции за влияние на тайни служби, контролиращи армии от тролове. А хората, които общуваха свободно постепенно осъзнаха, че заедно с добронамереността нахлу хейтърството и користта.
Част от проблемите са реални, както става ясно от разкритията в САЩ по повод на намесата на Русия в изборите и във вътрената политическа, медийна и бизнес среда . Но другата част от мотивите за операция "анти социални мрежи" е заплахата, която те представляват пред авторитарните режими.
Русия се намесва пряко в България, включително в интернет простраството. Пръкнаха се доста сайтове напоследък с явни и полускрити фалшиви новини, като Радан причакал Иво Христов. Другите са на ръба на достоверността - заглавието интригуващо, но вътре съдържанието манипулативно. Примерно Досиетата от Рая разкрили Борисови къщи и сметки за милиарди. Някои анти-истаблишмент издания, водени от рефлекса да публикуват новините, които централните медии пропускат, се хванаха на въдицата. Тъй като новината не е официално пътвърдена - неизбежно ще послужи в последващ момент, евентуално ако действително излезе нещо. Тогава хората около ББ просто ще кажат - колкото бяха вярни "онези" новини, толкова и "тези". Игра на "опережение" по жаргона на руските спецслужби и медийни инженери..
Не е изключено тези новини да се пускат от спонсорирани от Русия сайтове защото те искат да дестабилизират правителството или поне да му управляват страховете. А е известно, че премиерът не е от безстрашните и се огъва. В момента пък изобщо е изключил от вътрешните теми и работи началник на Европа.
За дискредитацията на социалните мрежи допринася и блокирането на акаунти на известни лидери на мнения и "работници" на Истината. Възмущението се насочва към Фейсбук шефове в Индия, в САЩ и навсякъде другаде, а не към хората, които организират атаките за блокирането. Просто се използва известни на всички черти на "лицевата книга".
Големият проблем на руско-българските инфоконтрольори със социалните мрежи е, че троловете и фалшивите новини вече не им помагат достатъчно за да контролират информационната среда. Сутрешните блокове и вестници във все по-голяма степен форматират информационния си поток спрямо случващото се в социалните мрежи. Като не могат да ги контролират трябва да ги дискредитират. Анестезията, която държи голяма част от обществото изолирано от активно участие в политическия процес, може и да престане да действа.
Формално се контролира всичко - печатните медии са на ръчно управление - не само при издателите, а при разпространението. Вижте съдбата на Прас Прес - изданието, които при неутрална дистрибуция би било не само успех, но и самофинансиращо се. Пеевски е на входа и на изход и с това пазара бе изключен. Ако чакате КЗК да се намеси - живеете в паралелна реалност.
Централните електронни медии клекнаха пред държавното субсидиране и финансиране, като и осигуряваните от държавата медийни бюджети. Ние нямаме свободен пазар на словото у нас, а държавно олигаргична медийна среда.
Пеевски влияе въху инфополитиката в БТВ. Стигна се дотам, че дори БНТ е по-балансирана. Нова се стреми да се деполитизира - реалити и чалга, след като Кой? не успя да я купи. Там принципа е, като не можем да я вземем, ще я неутрализираме.
В медиите, точно както по Татово време има списъци - кой може и кой не може да бъде поканен и да говори..
Можете да имате критика към социалните мрежи, да четете за опити на руски и други служби да инвестират в тях като метод да ги контролират, но засега те остават неотменимо и единствено място алтернатива на контролираната от авторитарни режими среда, в която може да се общува и получава информацията за "другата истина".
Факт е, че мнозина предпочитат да протестират в мрежата, да си стоят в къщи, вместо да излязат на улицата.
Но новините от Букурещ показват, че не мрежите са виновни за това, а анестезията и медийните опиати на властта, както и слаби политици.
В последна сметка социалните мрежи са само среда, но те не могат да заместят отсъствието на послания, на активни граждани и качествени политици..
.

понеделник, 6 ноември 2017 г.

Дир.бг: Русия ни провокира заради Западните Балкани

Линк към оригинала

stat
Мисията на България за интеграция на Западните Балкани в ЕС е недопустима политическа загуба за Москва, затова е провокацията със спасяването на евреите.
Това заяви в интервю за Дир.бг бившият български посланик в Русия Илиян Василев, който преди две години беше включен в списък с още 89 души от ЕС със забрана да влизат в страната.

- Г-н Василев, като дипломат и познавач на руската политика, как анализирате неочакваното твърдение на Москва, че Съветската армия е спасила българските евреи по време на Втората световна война?
- Още когато Мария Захарова (говорителката на Външно министерство на Русия - б.р.) направи този коментар, ми направи впечатление, че чете предварително подготвен текст. Това ме постави в съмнение дали няма нещо по-значимо зад тези очевидно леки за оборване обвинения от страна на руската страна и този елементарен повод - надраскването на паметника на Съветската армия.

Сега се оказва, че това по-скоро трябва да се интерпретира в контекста на заиграването на Русия с македонската карта и опит за развитие на външно-политическа инициатива върху чувството за вина, което България, според Русия, трябва да изпитва за депортацията на евреите от Македония (страната ни не успява да спаси и тях .б.р.).

Русия търси начин да дестабилизира етнически, национални и други хармонии в България. Няма да се учудя, ако се стъпи и върху етническата карта с други малцинства, върху религиозната карта... И причина за това е, че България, при всичките й кусури във външната политика, догодина ще бъде европредседател и  постави в основата на своето председателство интеграцията на Западните България в ЕС, което за Русия е недопустима политическа загуба.

Затова и България е цел на тази хибридна дестабилизираща операция. Търси се начин за международно дискредитиране на България смесвайки в един гювеч - депортацията на евреите, влиянието на българските власти, всеобхватната валидност на победите на Русия - това не е случайно изпусната фраза, а ще видите, че допълнително ще се развие. Очаквам опит за мобилизация на други руски институции, за да защитят тази незащитима кауза. Защото у нас няма различия между президент, управляващи и политическа класа по този въпрос, това е мисия, с която България е натоварена и от ЕС, и от САЩ и тази мисия е равностойна на намаляване на влиянието на Русия.

- Тоест, това не е никакво непознаване на историята, както допуснаха някои, а чиста проба провокация?
- Аз много се съмнявам, че тази операция е измислена от Външното министерство на Русия, работил съм с тези хора, те са професионалисти. Самите дипломати в руското посолство у нас се чудят как да балансират между това да реализират политика и очевидно тази операция, която е зададена. Което е чиста провокация на тези, които имат други задачи извън дипломацията...

Друг е въпросът дали този замисъл е реализиран по добър начин, защото очевидно ефектът в самата България е пряко противоположен на търсения, както се казва - с няколко подобни реакции от руска страна и няма да останат много ярки русофили в България. Така че трябва да благодарим на г-жа Захарова и подобни провокации.

- Очевидно не очаквате планът на Москва да успее?
- Разбира се, че няма да успее. Виждате и реакцията на хора, които симпатизират на Русия - те изпитват огромни проблеми да съвместяват симпатиите си с необходимостта от защита на националното достойнство на България от тези абсурдни до наглост връзки между победите на Червената армия и някакви абсолютно несвързани събития.

- А как оценявате позицията на президента Румен Радев, обвиняван, че е русофил - той директно каза, че това може да е провокация?
- На фона на предишни негови изказвания, мисля, че може би не реагира обилно, но прилично, все пак не може и да се очаква президентът да реагира по-обхватно на изказвания, които са минали на ниво говорител. Изобщо това е големият проблем на българската реакция - трябва винаги да реагираме ниво на ниво, и ако има дебат, той да е в гражданското общество. Той се опита да заеме балансирана позиция, защото не може безкрайно да защитава незащитими позиции на Русия, още повече, когато става дума за очевидна провокация, това е и срещу него.

- Не трябваше ли премиерът Бойко Борисов да има подобна реакция, или поне някаква реакция?
- Борисов никога не е заемал остри позиции, това е част от неговия политически натюрел. Той не е биткаджия, а гледа да държи властта и да балансира. От него ярки изказвания по отношения на Русия никога няма да чуете, дори ако погледнете назад, ще видите, че критиките му към САЩ и ЕС са много по-значими, отколкото тези към Москва.

- А каква трябва да е всеобщата реакция?

- От Русия могат да наводнят информационното ни пространство с подобни хибридни операции и ако тръгнем за всяка да консумираме прекомерно много обществена енергия, те ще си постигнат целите си. Затова е хубаво, с ирония и сарказъм, да дублираме работа по историческите факти. В социалните мрежи вече има доста успешни опити. Не трябва да допускаме негативната енергия да ни разруши, а по-скоро да бъде мотив за по-добри действия.

четвъртък, 26 октомври 2017 г.

Законопроектът на Пеевски - пиар плюс сметка

Законопроектът "Пеевски" по КТБ е отчаян опит и операция по изпиране на имиджа на Пеевски. Предвиденото грижливо заобикаля сделките на Пеевски по завземането на активи, финансирани с кредити на КТБ, включително печатницата, Булгартабак, Виваком и тн. Разбра, че е токсичен "актив" както в политически план - за ДПС и Борисов - тъй като на едните пречи да се доберат до власт, а на Борисов да си вършат сделките., така и в бизнес план - за партньорите му - и у нас и банките, които не му дават кредити, но най-вече в чужбина -ВТБ.
Това, което предлага е много шум за нищо, защото със задна дата нищо не може да се промени - бития си е бит, цесии цедирани, обезпеченията освободени - т.е. активите вече са в трети или четвъртие страни и освен да настъпи правна какофония и всичко да се изсипе накуп в съда /защото ретроактивността ще породи вълна от правни спорове, включително и искове срещу държавата/ нищо няма да последва. Има елементарен практичен прочит - да препятства сделките с активи,, в които Пеевски не е успял или не участва или и двете.
В същност законопроектът е написан точно срещу онова, което Пеевски се опита да направи и не успя с активите на Дунарит и се наложи да прибегне до помощта на министъра на икономиката.
След провала изобщо минава на друга по-малко рискова и най-вече публично по-скрита схема - след като не може сам, ще го прави през държавата.
Накрая се усети, че покрай него схемата със заграбването започва да се прилага масово, не може да я контролира, а за всичко е подозиран той.
И най-вече този законопроектът Ви подготвя за среща с неизбежното - масата на несъстоятелността се изпари -
Фонда за гарантиране на влоговете на гражданите никога няма да си върне парите. С този закон се опитват предварително да се самоосвободят от отговорност, като насочат вниманието към Цветан Василев и всички други извън себе си..
Фейк политици с фейк предложение - малко медийно и публично позициониране преди делото и решението по закона Магнитски в САЩ..

неделя, 22 октомври 2017 г.

Bulgaria Analytica - Защо Русия на Путин е пряка и екзистенциална заплаха за България – пълен текст

Този, който говори, че Русия е заплаха за българите, е пълен идиот
Александър Дугин

Отношенията между България и Русия излизат   извън стандартните формати за двустранни отношения. Кремъл рядко опира до услугите на своето посолство в София или на своята дипломация за реализация на своите планове, тъй като има на свое разположение достатъчни местни алтернативи – български партии, организации и политици.
Както казва известният руски опозиционен политик, съратник на Борис Немцов и съветник на Алексей Навални – Владимир Милов:
„Путин иска да Ви колонизира и Вашия елит му помага“.

Кратко и ясно.
Дебат около „руската заплаха“, появила се като общ текст в доклад на българските секретни служби, на практика нямаше. „Здравите сили“, включително и министърът на отбраната, просто обещаха да поправят грешката в следващото издание и опровергаха твърдението за заплаха.
Неотдавна духовният гуру на неомперската руска външна политика Александър Дугин разви тезата, че Москва има много по-значими стратегически цели, за да се занимава с България. Това е изпитан подход – да подскажеш незначителността на партньора и така да избегнеш претенциите му за равнопоставеност и уважение. Този мотив веднага бе повторен  висши български държавни дейци и политици.
Като оставам настрана идеологическата опаковка, Дугин всъщност ни казва, че Кремъл няма нужда от специална външна политика за контрол и задържане на България в собствената си орбита, след като има достатъчно ресурси в самата страна, т.е. ние сме обект не на руската външна, а на вътрешна българска политика.
Да се опитаме да направим аналитична дисекция на съдържанието на руската заплаха.
Най-напред да уточним метриката – какво мерим и с какво мерим – защото в противен случай ще се окаже, че измерваме не реални и обективни параметри на руската заплаха, а внушения и виртуални импресии. Това, което за един български гражданин е заплаха, за друг може и да не е.
Много е важно да не мерим руската заплаха на българската граница. Тя не е външна, а вътрешна за България, защото основните и цели и последствия се реализират у нас – чрез пленения елит, чрез поставените ограничители и нанесени щети.
Нормално е да има различия в обществото по отношение както на общото възприятие за Русия като политика, като цяло, и по-конкретно спрямо България. За целите на анализа на руската заплаха да се спрем на общия знаменател на интереси на българските граждани. Различни сме – едни тъгуват по съветското минало, откърмени и израсли с представите за храбрите съветски войници, които освобождават Европа от фашисткото зло, други скърбят за унищожената българската демокрация и геноцида на нейния елит през повече от 70 години на комунистическо управление.
Да се върнем към мярата на Уста Кольо Фичето – колко имаме да получаваме и колко даваме в този баланс на отношения, който накрая завършва с оценката, че официална Русия е заплаха или риск за развитието ни. За улеснение от тук нататък под понятието Русия ще разбирам официалната власт и Кремъл.
Има два типа въздействия, които определят характера на влияние, което може да бъде възприето като заплаха. Едното е генерично системното въздействие, към което спадат и влиянието на ролевия модел в Русия и цялостната гравитация към Москва. У нас има хора, които се прекланят пред Сталин, а Путин е негов достоен продължител. За тях кремлинофилството е просто носталгично бягство и опит да си върнат загубения „рай“ на социализма, както и вътрешна съпротива и неприемане на западните стандарти и начин на живот.
Мобилните телефони на тези хора звънят със “Вставай страна огромная“, ликът на Сталин е на стената им, а Путин е новият им човекобог. Новинарската лента, фактите и аргументите просто нямат значение. И най-обективния и независим анализ за рискове и ползи, изведени като заплаха или възможности, няма да свърши никаква работа. Тези люде ще си останат фиксирани в религиозното си преклонение, че руският президент е непогрешим, точно както преди това са били непогрешими и руските царе, Ленин, Сталин, Брежнев и всеки друг генерален секретар или вожд. В известен смисъл, тези хора никога не са били част от българската нация, тъй като самоидентификацията им започва с интереса на Русия, а България е производна.
Няма никакво съмнение, че България е най-зависимата от Кремъл страна-членка на ЕС и НАТО.
Потенциалният риск от тази близост се превръща в антитеза на европейското ни развитие и заплаха по естествен и логичен път, без нужда от допълнителни катализатори. Веднъж Кремъл оказва фоново или системно въздействие, втори път реализира конкретни проекти и операции.
Но неизменна хранителна среда за опасността от Русия е българската политическа и бизнес действителност.
България изпитва наследена свързаност и зависимост от развитието на вътрешните процеси в Русия, не само поради дългите години на доминация на съветския режим, но и поради устойчивите и наследени черти на руската царска и съветската външна политика, която винаги се е стремяла да управлява чрез дестабилизация и експлоатация на вътрешни противоречия.
И царската и съветската и Путинова Русия имат общ и наследяем интерес – това е да управляват своя външна сфера на влияние в колониален режим. Причината не е сложна за разгадаване – Кремъл и при царе и при президенти никога не е имал успех в реформирането и модернизацията на стопанския и политически живот на Русия. Ако погледнете кратките периоди на реформаторско усилие в най-новата руска история, „успехите“ и най-вече отношението на поколения руснаци към историческото наследство, ще се убедите, че диктатора Сталин е много по-уважаван от реформатора Столипин.
Владимир Путин днес не иска нищо друго, освен да бъде призната руска сфера на влияние, в която нещата да се случват както и когато той иска. Но тъй като позитивната политика – изграждането на позитивни зависимости чрез технологии, инвестиции и създаване на заинтересованост – е неконкурентна на западната, Москва използва негативната си сила – да дестабилизира и управлява причинен от нея хаос, отслабвайки съпротивителните сили и имунната система на намиращите се под нейно влияние страни.
Наличието на заплаха от страна на Русия изобщо не би била предмет на внимание, особено в страни с здрави демократични институции и богата историческа традиция, в битката с отблъскване на вражески амбиции, или на такива необратимо и здраво интегрирани в ЕС и НАТО.
Русия еволюира в своето отношение към членството на България в тези две организации от мълчаливо приемане и пасивно отрицание, в ранните дни на управление на Путин, до открита и агресивна опозиция, която не само пряко се противопоставя на фундаменталната нужда от подобно членство, но и пряко призовава за свикване на референдуми и за излизане. Докато през ранните години на членството, макар и с неохота руската дипломация възприемаше логиката в смяната на стратегическите приоритети на страните от ЦИЕ, като правеше разлика между неприемливото НАТО и допустимия ЕС, след анексирането на Крим и тоталния провал на усилията на Кремъл да забие клин и да снеме санкции, днес няма разлика между третирането на ЕС и НАТО.
Русия избра да бъде отначало конкурент, а след това враг, като открито се обяви за разрушаване на тези съюзи и за откъсване на България от тях. Заяви го генерал Решетников, повториха го участници в президентската и парламентарната изборна надпревара. При това положение двустранните отношения се възприемат от Москва като игра с нулева сума, печалбата за единия е загуба за другия. Там където Кремъл печели, ние губим и обратното.
Не е сложно – това е простата формална кремълска логика по отношение на всяка страна членка на ЕС и НАТО, но тя става открита политика само там където има ресурс за влияние. Тази руска политическа „истина“ не подлежи на уговорки, без значение дали се изговаря от президент, премиер, депутат или обикновен гражданин.
Тъй като България не е самодостатъчна страна и в глобализиращия се свят разчитаме на участието си в ЕС като глобален център, всяка сила, всяка страна, която публично и реално се конфронтира с ЕС и НАТО, по дефолт се превръща в заплаха и за нас.
Както казват руснаците – „иного не дано“.
Ако искаме да влезем в Шенген например, ни трябва удостоверена и устойчива реалност на върховенство на закона, на ефективно правосъдие, на контрол върху престъпността /защото тя е мобилна и страните в Шенгенската зона се лишават от възможноста за граничен контрол/ и най-вече увереност, че на територията на страната се спазват същите принципи и норми, каквито ги има в останалата част на Шенгенското пространство.
Казано по друг начин, другите страни от Шенген трябва да ни вярват, че можем да пазим тяхната сигурност, но не само от бежанци – те са лесно разпознаваем риск, а от преливане на системните дефекти в нашето развитие, включително небалансираното присъствие на руски официални интереси и зависимости в българската политика и институциите, както и възприятията за потенциален Троянски кон. 
Дори самият спор на най-високо политическо равнище относно това дали Русия е заплаха – това, което е признат стандарт в страните от Шенгенската зона – е сигурен признак, че губим доверието на другите страни, че могат да разчитат на нашите преценки, на защитните механизми и съпротивителни сили срещу общата заплаха – срещу руските служби, организирана престъпност и компании, които реализират хибридни въздействия.
Докато ние можем да си затваряме очите като държава и власти, че пристанището Росенец е условно суверенна българска територия, за системата Шенген това е риск и заплаха, при това несподелен и неуправляем.
Не може да се тълкува като изненада, че вътрешните министри на Холандия и Германия не горят от желание да удовлетворят исканията на българското правителство за влизане в Шенгеската зона.
Вие как бихте реагирали на тяхно място?
Тези хора не са българомразци, просто си пазят страните от рискове и заплахи, които ние не споделяме и не можем да управляваме.
Край на първа част

Ефектът за Еврозоната

Влизането на България в НАТО не е предателство, предателство е оставането.
Александър Дугин
руски политически анализатор, апологет на доктрината за ЕврАзия

Да вземем другата ключова цел на българската политика – членство в Еврозоната и я съотнесем към темата за заплахата от Русия.
Метриката на готовността на България за членство в ЕЗ не е само и толкова функция на изпълнението на формални критерии, колкото на по-обща референция към способността на икономиката да издържа на външни кризи, да поддържа растеж и генерира богатство, на институциите да осигурят ефективно управление и да „укротяват“ рискове, на гражданите да се възползват от правата и възможностите, да се съобразяват с отговорностите, да се справят с предизвикателствата на „живота в Еврозоната“.
По-голяма част от идентифицираните бариери по пистата на присъединяването не са предпоставени, нито пък България е фиксирана на дъното на ЕС благодарение на наследения си жизнен стандарт или благосъстояние. Нараства загрижеността на членовете на Еврозоната и на Европейската Централна Банка от качеството на интерфейса на страната с монетарните и финансови мрежи в Европейския съюз, тъй като въпреки европейските фондове и мащабите на европейския пазар, България не догонва толкова бързо, колкото се очакваше от нея. Каквито и да са постиженията, с които София се гордее, все още не е в състояние, след 10 години членство, да скъси дистанцията със средните показатели в Съюза. Тенденциите не вдъхват оптимизъм  въпреки че темповете на нарастване на БВП са относително високи – 3-4 процента на година, те не са достатъчно за догонващо развитие и са по-ниски от някои съседни страни по отношение на икономиката (Румъния – 5,5%, Словения -4,8%) и на преките чуждестранни инвестиции (спад с 55%). Най-лошото е, че дори тези високи темпове на ръст, не водят до сравним аналогичен ръст на доходите, особено ниските – заплати и пенсии – показатели, по които страната изостава от своите съседки, дори нечленки на ЕС. Драматично растат разликите между столицата и провинцията.
При равни други условия, това е симптом за наличие на системен дефект, който произтича от неефективен и мотивиран от корупция механизъм на преразпределение. Това предвещава като минимум бъдещи фискални и монетарни проблеми, неустойчивост на растежа и отсъствие на социална кохезия в продължителни периоди.
На равнище ЕЦБ и ЕК – центровете на власт в ЕС – България изглежда заседнала в погрешен модел, неспособна да се откъсне от собственото си минало и предразсъдъци. Членовете на Еврозоната лесно могат да превърнат своята загриженост или недоверие в отсъствие на ентусиазъм за стремеж на страната за членство. Това може да е несправедливо за някои, може да се възприемат като необосновани страхове, но съществува реален риск от преливен ефект, когато подобни нереформирани и обременени икономически и институционални системи, се присъединяват към Еврозоната. Такава е действителността.
Страните с най-голяма тежест при вземане на решенията в ЕЗ не очакват да видят България да се изравнява с Австрия, нито дори със Словения, а най-вече да докаже капацитет да идентифицира и се справя с проблемите си, да запушва течовете, по които националното богатство – колективно и индивидуално – изчезва.
Матрицата на руския модел в България генерира и руски тип неравенства – държавно-корпоративната олигархия става все по-богата и бедните по-бедни. Руският модел на публично управление генерира по-високи вътрешни и външни рискове, като вероятността от социално напрежение и трусове в икономическото развитие нарастват.
Олигархията, която е олицетворение на модела, не е нито технологична и иновационна сила, нито съзидателна и творческа, нито производителна. Тя владее само едно „изкуство“ – да преразпределя вече създадено богатство, да присвоява чрез лостовете на властта – често национализация – резултатите от добре управлявани активи.
Като член на Еврозоната, проблемите на България неизбежно ще стават общи през общата валута и монетарна система, като сметката ще се плаща от всички данъкоплатци в страните членки.
Близостта или индуцираното привличане на спонсорирания от Русия евразийски модел се превръща в присъщ риск и заплаха за всеки член на Еврозоната. Разпознаването му и навременната му терапия, в този смисъл, са съществена предпоставка за влизане в еврозоната.
Може да се спори и да не се навлиза в фините нюанси и същността на заплахата от Русия, но основната линия е ясна – тя е както пряка, непосредствена, системна, както генерична, така и специфична. Не трябва да се храни никаква илюзия – Русия пряко предизвиква и се стреми да подкопае ключовата опора на съвременната българска политика – евроатлантическото членство, върху която се базира доктрината на националната сигурност и развитие.
Защото евроатлантическата интеграция бавно, но необратимо ограничава в нарастваща степен възможностите и да налага и събира имперска рента от България. Русия, като наследник на Съветския съюз, претендира за правото да получава подобни „ползи“ от съветските сфери на влияние, сред които е и България. Това е реален и твърде значим геополитически „данък“ – чиято оценка на годишна база варира между 5 и 10 милиарда долара. Измерва се в надценен руски износ, злоупотреба с монопол, трансферни цени, потопени в корупция договори, незаконен трансфер на капитал, включително пране на пари и мегаломански проекти.
Дори при туризма, където Русия твърди, че допринася максимално за брутния вътрешен продукт, все по-големи сегменти от веригата на добавената стойност минават под контрола на руски бизнес – от травел агенции и брокерство на туристически услуги, през чартърните полети, развитието на проекти за хотели и експлоатацията им. Докато общия брой на руските туристи остава относително устойчив през последните десет години, делът на приходите, които те генерират в сектора и който остава в ръцете на руския бизнес вече е над 30 процента, много над тези 24% от БВП за които се говори в изследването „Кремълския наръчник“ като критичен праг на чувствителност към външно влияние.
Руската заплаха може да бъде разгледана и на геополитическа и военна плоскост – достатъчно е да се отбележи степента на милитаризация на Черно море и Крим, както и насищането с ракети с обсег почти 3000 км, насочени към стратегически цели в района – всичко, за да се внуши заплаха, да подчини страните в послушание. Въпреки че Русия говори за отбрана, мащабите на военното строителство и операциите в Крим, Източна Украйна и Сирия недвусмисленно водят до изводи за агресивни намерения при военното планиране. При оценка и противодействие на подобна заплаха българските и натовски военни не могат да си позволят да се колебаят, особено при изготвяне на мерките за защита и реакция. В този смисъл публичните изявления на българският министър на отбраната и на главнокомандуващият, българският президент Радев в смисъл, че Русия не е заплаха, биха могли да предизвикат тревога и объркване, както у военните, така и в политиците – както в страната, така и извън нея.
Българските институции са най-уязвимите в ЕС и НАТО към външни, в това число и руската, заплахи, което пряко се отразява върху качеството на публичното управление и обществените възприятия. Единица мяра на негативно въздействие от страна на Русия, която  може да причини в средностатистическа страна от ЕС и НАТО настинка или треска, в България със сигурност ще причини пневномия.
Ясно доказателство за това е визитата на генералния прокурор Чайка в България и поетите ангажименти от българска страна за обучение на прокурори в Академията на руската генерална прокуратура по различни теми, от човешките права до битката с корупцията. Тази част от двустранните договорки бе държана в тайна от българската общественост, но тя разкрива по недвусмислен начин манталитета и посветеността на българската главна прокуратура – особено в светлината на рязката критика, които тя получава от Европейската комисия и други ЕС институции, както и печалния запис от „постижения“ на руската прокуратура точно в тези области – защитата на човешките права и анти-корупцията.
Векторът на европейската интеграция е ориентиран в право противоположна посока на поетата от най-влиятелния и овластен сегмент на българската съдебна система – Главна прокуратура. Вместо да синхронизира и привежда в съответствие ценностната база и практиките с тези в ЕС, София избира да ги синхронизира с руската прокуратура – което блокира напредъка на собствената българска интеграционна писта, не само на съдебната система, но и на страната като цяло.
Освен ако човек не мисли, че Русия е ролеви модел за човешки права и битка с корупцията, не може да има друго обяснение освен институционалния плен.
Може да се критикува режима на Владимир Путин, но съществува твърда и недвусмислена позиция по темата в ЕС и НАТО – той е автократ и заплаха. Колкото по-интензивни и задълбочени са отношенията на България в политическата област с Русия, на фона на небалансирани и неравноправни отношения в търговско-икономическата област, толкова нараства шансът страната да бъде обект на преливен ефект от автокрацията в Кремъл. Още повече, че именно българската прокуратура, според Конституцията, е призвана да бъде стожер на суверенитета и интегритета на страната, да я защитава срещу външни заплахи, включително от Русия.
Край на втора част

Преливният системен ефект
Поради близостта си България естествено отразява автократичните повеи от Русия в своята вътрешна политика, включително и при опитите да се копира държавната олигархия. За разлика от Русия обаче, българската версия не може да бъде захранена от природни ресурси – нефт, газ, ядрено гориво – и преразпределено богатство. Ресурсите на властта в България трябва преди това трябва да бъдат създадени чрез добавяне на стойност и ръст на БВП, чрез обложена с данъци икономическа дейност. От тук и ограничените възможности за преразпределение на по-трудно генерирано богатство, което прави българското копие на руския държавно-олигархичен модел по-силно и ярко зависим от грандкорупционни практики.
Брутният вътрешен продукт на Русия расте по време на почивни дни, тъй като нефтогазовата индустрия работи през прекъсване през цялата година. Българският БВП трябва да бъде изработен.
В Русия хората демонстрират изключително търпение, готови да преглътнат гордостта си в името на „стабилността“ (забележете припокриването на използвания жаргон от управниците в двете страни), колективната гордост и величието на Родината. В България, като член на ЕС, стабилността е синоним на застой и отказ от ангажиране в реформаторски процес.
Защото каквито и да са изнесените ефекти и тенденции от Русия, те се проявяват в България като ограничение, като риск – следователно като заплаха.
Българското правителство може да изтъква като успех процентите на ръст на БВП, рекордно ниските нива на безработица и други макроикономически показатели, но непропорционално голяма част от новосъздадения продукт и богатство се оказва в ръцете на олигарсите, което е предпоставка за социално напрежение и нестабилност, които ограничават и обричат на неустойчивост развитието на страната.
Няма друга страна в ЕС и НАТО, която да е толкова изложена на намеса от страна на Русия, на кампании за влияние, които могат да бъдат конвертирани в икономически и политически ползи за Кремъл. Геополитическите премии могат да се консумират в различни форми – по-високи от средните пазарни цени плащани за нефт и газ, по-ниски приходи от тарифи за транзит на руски газ, които са защитени от междуправителствени споразумения в нарушение на европейското законодателство и пазарните стандарти, които генерират незабавни, осезаеми и преки загуби или щети за българския данъкоплатец и потребител.
През последните 10 години продажбите на основните енергийни стоки на Русия – газ, нефт и ядрено гориво – надвишиха $ 7 милиарда годишно – без конкуренция, без търгове, без правилата на ЕС. Тези отворени канали на взаимодействие се движат по съвършено различни и в много отношения несъвместими с европейските и глобални стандарти, „бременни“ с корупция, граничещи с престъпления, източващи богатство и стойност от страната в мащаби, които гарантират статута и на изоставащ бедняк на ЕС. Именно този сблъсък на несъвместими ценностни бази – на Русия и на ЕС – обясняват колапса на всички проекти от Големия Шлем и на техните бъдещи аналози.
Патетичният отказ на българското правителство да се изправи пред предизвикателството за привилегирования статут на Русия не само нанася допълнителни материални щети, но компрометира възможността на страната да се възползва в пълна мяра и да спечели в процеса на европейска и глобална интеграция. Вместо да се превърне в интегрална част от социалните, икономически, бизнес, отбранителни и на сигурност мрежи, българската политическа класа съхранява и усилва нивата си на зависимост от Русия. Това води до фрагментация на политическия процес и функциониране на България като остров на различност в ЕС.
Относително нов ярък пример в тази насока е въвеждането, в изпълнение на евродирективи, на новия входно-изходен модел на тарифиране на преноса на природен газ в България. В сегашния си вид той дискриминира всички български и международни играчи на националния газов пазар в полза на Газекспорт. Съотносимо с обемите на транзитиран и пренесен газ през България – разликите в действуващите тарифи на годишна база могат да достигнат 140 милиона долара, които не само представляват потенциална нерегламентирана държавна помощ, но разбиват пазара на преносни услуги, което генерира недоволството от политики на ЕС, които поради специфичния характер на приложение в страната се оказват пагубни за българските данъкоплатци и потребители.
Във времето подобно насочване на фондове и ползи обратно към Москва или офшорни сметки се превърна в рутинна черта на двустранните отношения – платената сметка по издръжката на Окупационния корпус след руско-турската война, през редовната „доброволна“ репатриация на златните и валутни резерви на България към Русия, експроприация на активи в стратегически индустрии /цялото самолетостроене на България след ВСВ/ до налагането на несправедливи и неравнопоставени договори, включително на белязани с гранд корупция инфраструктурни проекти.
Изключително трудно е да се определи сфера в двустранните отношения, в която българските институции и граждани да получават равноправно и справедливо третиране. Дори в културните отношения, в които би трябвало да има най-слабо застъпени материални интереси, много е трудно да не се забележи липсата на паритет във взаимните посещения и във финансовите потоци между двете страни.
Използваната често мантра от топ български политици, че „санкциите срещу Русия не работят“ поставя страната в специална рискова и под наблюдение група, като се подкопава доверието на партньорите от НАТО и ЕС. Нещо повече, на практика е невъзможно да се докаже, че България страда от санкциите, тъй като не само износът расте, включително в категории, покрити от санкции, но там където българските компании страдат, то това се дължи на бюрократични спънки, административен произвол и дискриминационно третиране от страна на руските власти.
Твърде често въпросът за заплахата от Русия се заглушава изкуствено, тъй като българските власти се опитват да ангажират руското правителство и компании в стратегически проекти – като проекта за ядрена централа „Белене“ или българското продължение на проекта Турски поток. Обичайните аргументи са, че ако официално се признае Русия за заплаха, шансовете за успех по тези проекти са нищожни, особено когато от Москва упорито преговарят за своите бизнес интереси и договори, като предусловие за посещение на най-високо равнище. Не е тайна, че потенциална визита на президента Путин, която в момента се подготвя за 2018 година, е обвързана с прогреса по проекта „Белене“ и най-вече с продължението на Турски поток на българска територия, плътно опаковано в фразеологията на газовия хъб „Балкан“.
Проектът за газов хъб в България, от своя страня, има по-малко шанс само с руски газ, отколкото с диверсифицирани и многовекторни входящи и изходящи газови потоци.

Руската и международната ос на проектите се сблъскват, тъй като кремълските пътища често изискват заобикаляне на правната регулация на ЕС. В резултат се получават две скорости на функциониране на транзитната ни система, с повече правителствена намеса и по-малко пазарна логика.
С напредване на времето и задълбочаване на вътрешната икономическа, финансова и социална криза, Русия ще стане все по-агресивна в опитите си да осигури изходящите парични потоци от България, именно като цели да удължи привилегиите и субсидиите, зависещи от волята на българското правителство.
Ясна индикация на идващото бъдеще са събитията около рестарта на проекта Белене. Изплатените от НЕК над 600 милиона евро, чийто еквивалент в рубли е близо 40 милиарда рубли, изглеждат внушителни и са почти равни на годишната субсидия за Росатом от руския държавен бюджет през 2017, която е критична за дейността му както във военната, така и цивилната област. Истината е, че Росатом има много по-голяма нужда днес от АЕЦ „Белене“ и ангажименти по които получава пари, отколкото по изпълнението на договорите, които изискват финансиране.
Другият стратегически лост на Русия в България – компанията Лукойл – в продължение на години декларира консолидирана печалба в компанията майка в Москва, докато в притежавана от нея рафинерия в Бургас има само загуби през последните 10 години, което лишава бюджета от приходи от данък печалба. Естественото обяснение е, че ползите се изнасят и данъците се пестят. Това също представлява пряка заплаха за националната икономическа и социална сигурност на България, доколкото бюджетът зависи в критична степен от данъците и постъпленията от дейността на Лукойл – Нефтохим, от тръгващата от него верига на добавена стойност на рафинирани продукти, които трябва да осигурят критичните реформи и модернизационни програми по целия фронт на развитие на страната.
Продължаващото съобразяване с руските интереси – реални или възприемани – в отбранителната сфера в България, включително при планиране на военния бюджет и програмите за модернизиране, независимо от словесните и медийни опаковки, които се използват за туширане на проблема, си остават точно това, което в действителност са – латентен и реален риск и постоянна заплаха.
Подхранването на илюзията, че руските МИГ-29, които са гръбнакът на българските ВВС, могат да бъдат междинно решение и спасение от нуждата да се инвестира в съвместим с НАТО самолет, е пряка производна опорна точка и следствие на пленена воля и страх.
Основната цел на Кремъл е да пренебрегва членството на страната в НАТО и ЕС като необвързваща за него котва в развитието на България, като възроди класическия формат на исторически зависимости и влияние, които да гарантират изходящите към него парични потоци.
Изложените по горе обобщения не са плод на злонамерени интерпретации или предразсъдъци, а на горчив опит и обективен анализ на често грозни и груби, но истински факти.
Докато политическата целесъобразност и обикновеният страх могат да принудят българското правителство да си затваря очите за съществуването и въздействието на руската заплаха, тя си остава точно това, което е  – слон в стаята и най-значителния политически външен риск в българския политически живот. Без да се справи с проблема, страната ще продължи да изостава от очакванията на своя народ и на партньорите в ЕС и НАТО.

Край на трета част