петък, 22 юли 2016 г.

Обща кандидатура в дясно - обединител на нацията? Несериозно

Добрата вест е - Борисов разбра, че е пристъпил границата на разумното в реверансите си на Изток и на ляво и поиска министрите Ненчев и Митов да удостоверят неговата евроатлантическа принадлежност. Румяна Бъчварова отлетя на Запад към Вашингтон веднага след като премиерът се ядоса медийно пред Министерски съвет.
Нинова рязко смени тона и критикува външната политика на правителството и особено министрите на отбраната и на външните работи. Което и сигурен признак, че след инструктажа в Москва "ТАСС е упълномощен да заяви", че не е доволен от промяната в тона на премиера.
Всичко изглежда свързано и логично.
Познати социолози от прехода побързаха да приложат класическата си хватка от практиката на политинжинеринга, като измислиха агенция и допитване до общественото мнение, което постави формалния му немезис Трифонов като лидер в шансовете за следващ президент. Скучно като креативност, още по-скучно като изпълнение. Но все някои политици с по-слаби нерви и сърца, могат и да се вържат.
Сутринта премиерът открехна леко вратата към възможни разговори с Реформаторите по бъдещата кандидатура за президент.
Отново добър знак, защото прекомерната самоувереност, че всеки кандидат посочен от ГЕРБ, може да спечели, e сигурна самозаблуда. За това не е нужна особено сложна социология. За да прикрие отговорноста на управляващата и другите партии пред избирателите за гротескното забавяне с обявяването на президентските кандидати, всички се опитват да маргинализират президентския пост.
Борисов обяви, че търси обединителна фигура защото светът ставал прекалено опасен. На пръв поглед вярно - нацията има нужда от консолидация. Въпросът е кой е общия знаменател? Страхът? Нуждата? Целесъобразността?
И тук започва истинският анализ, който и с просто око разкрива, че не може едновременно да бъде достоверна тезата, че търсиш обединител, което ще рече човек, който да е приет и от ляво и от дясно, от една страна и претенцията, че търсиш взаимно приемлива фигура в дясно.
Ясно е, че реформаторите, поне допреди днешния завой на ДБГ, ще търсят човек за кандидат за президент, който да гарантира ясна и недвусмислена евроатлантическа идентификация на българската външна и отбранителна политика.
Още по-ясно е, че един от мотивите за новите откровения на Борисов е опасението, че реформаторите и най-вече анонсите на изток и в ляво могат да откъснат реални гласове на дясни избиратели, които могат да натежат в рещавашите фази на битката за президент. Не е тайна, че има съвпадение на недоволство между ДБГ и Борисов по темата Трайчо Трайков - една от достойните и възможни кандидатури на Реформаторите.
Задължително е лидерите в дясно да си говорят, при това без условия, и без излишна суета - човешка и политическа. Но идеята за обединител на нацията е изключително хлъзгава и опасна.
За да обединява нацията, която е разделена на мнозинство, което иска да продължи да бъде в ЕС и НАТО, и близо 30% от населението, което гравитира към леви и националисти, които искат да блокират ангажиментите ни към Запада и да отворят папката с илюзиите и проектите с Русия, този общ кандидат трябва да бъде или безличен - тоест избирателите няма да могат да разберат какъв е преди изборите, или да бъде копие на премиера - ще говори различни неща на различни хора.
Не случайно преди време бе лансирата като подходяща кандидатурата на бургаския кмет Димитър Николов. Той натрупа доста "червени" точки пред библиотекарите, пред леви и русофилите. В същото време е заместник председател на "дясна" партия и по делегация от Борисов може да се кичи с отразен или под наем атлантизъм.
И така сте стигна до оксиморона - обща кандидатура в дясно - обединител на нацията.
Не  съм сигурен, че Реформаторите могат да стигнат до единно решение - особено след ясната позиция на ДБГ. Задължително е да се оставят отворени врати и да се преговаря с ГЕРБ без условия. Но преди общия десен кандидат да може да обедини нацията, той трябва да бъде в състояние да обедини дясното.
Иначе поредната възможност ще се превърне в поредното разочарование.

четвъртък, 21 юли 2016 г.

Терзания и политика - несъстоялия се дебат по темата колко и какви евроатлантици сме

Повод за тази статия е размяната на реплики между премиера и Радан Кънев, което бе схематично отразено от медиите, без да се зададат истинските въпроси и без да има истински дебат. Борисов определи себе си за пореден път за последен, единствен и изключителен гарант на националните интереси, на членството ни в ЕС и НАТО, с което се опита да затвори темата.
Радан Кънев постигна своето - вдигна топката и предизвика реакция. Но не той е причината премиерът този път да реагира. Борисов усети, че е прекалил с импровизациите в една изключително консервативна сфера като външната политика и отбраната. Създаде се напрежение у съюзниците относно бъдещите му действия - както с необмислената реакция за "флотилията", така и изумилото партньорите ни "разкритие", че сами сме си виновни за тероризма, защото сме се намесили в Ирак, Сирия, Либия и т.н.
Отнесено към България, това би трябвало да означава, че атентатът в Сарафово е пряко следствия от действията на българското правителство, като част от ЕС и НАТО в тези страни. Не си спомням да сме надигали глас. 
Щом френският посланик си позволи да не се съгласи с премиера, което на дипломатичен език означава критика, и теорията му за генезиса на тероризма в Европа. Нормално е френският посланик да е чувствителен по тази тема, тъй като Франция е страна център на терористически атаки и тезата на Борисов, че сме си виновни сами за терора е най-малкото неуместно или действие без такт.
Не съм политик и нямам интерес от личната съдба на един или друг български политик. Интересувам се само от позициите на хората на кормилото на българския кораб, в случая премиера Борисов, и от това той да не се ердоганизира в процеса на дълго пребиваване във властта. Мерилото за това е как приема критиката или другото мнение. Ако не е способен да чуе различното мнение, да е самокритичен, а вижда наоколо само врагове и зложелатели, значи  смята себе си за априрно безгрешен. А това е на крачка от авторитарния прочит на демокрацията, който Ердоган прави в съседна Турция.
Аз не искам България да бъде управлявана от човек с профила нито на Путин, нито на Ердоган, който е загубил нуждата от противотежест на своето мнение и демократичен избор между алтернативи. Не смятам себе си за безгрешен и не признавам правото на другите, особено на тези с влияние, да се смятат за безгрешни. Ако Борисов знае всичко, ако може всичко, ако прави всичко, ако само той знае какво и как да говори пред медиите, ще стигнем неусетно до там, че ще го смятаме за национално достояние и ще стигнем за логичното - за какво ни е нужен Парламент, за какво ни са нужни различни медии, за какво са ни нужни експерти и обществен дебат?. Всеки, който се задържи на власт достатъчно дълго, за да започне да си вярва, че без него светът ще рухне или ще настъпи края на България, значи е поел по пътя, който накрая свършва с Путин или Ердоган. 
Такава България аз не искам.
Не принадлежа към априорните критици на Борисов, най-малкото защото съм готов да му отдам дължимото всеки път, когато направи нещо значимо за страната. Признавам ролята му и умението да реализира популистки политики, които на практика лишиха левицата от жизнено пространство. 
Когато е на прав път, го подкрепям, когато греши казвам направо. 
Разговорът за това накъде вървим с приказките за демилитаризация на Черно море, при новата ситуация в Турция, с новата хибридна агресивност на Русия не може да се отлага без край. В него никой, нито ГЕРБ, нито Реформаторите, нито другите участници във властта не могат да влезнат с претенцията, че всичко знаят и могат сами. Този разговор или дебат трябва да включва и терзанията на премиера, които са напълно легитимни, относно развитието на ситуацията в ЕС и в НАТО. Такъв разговор трябва да се проведе и в парламентарната група на ГЕРБ, и в другите групи и партии, след това в общи формати и в обществото. 
Разбирам, че ролята на Борисов за отстояване на членството ни в ЕС и НАТО е значителна, важна и заслужаваща подкрепа. Вярвам, че когато ножът "опре до кокала" - при евентуален втори тур на президентски избори, десните пак ще трябва да направят нужното за да не се допусне тиха подмяна на евроатлантизма отляво. 
Но избирателите искат честен и открит разговор, а не медийни клишета. 
Още по-ясно е, че премиерът като основен политически играч има пълното право да прави опити да разшири електоралната си подкрепа в ляво и към националистите, като прави изказвания за ексклузивно потребление в Москва. Не само защото трябва да продаде реактор, за което е нужно ако не съдействие, то поне руските партньори да не пречат, но и за да предотврати анти-правителствена консолидация на левите и националистически сили. 
Разбирам, че има много влиятелни хора у нас, за които случването на който и да е от руските "шлемови" проекти е въпрос на живот и смърт. И Борисов логично не иска да ги превръща в крайни врагове, а с много от тях просто сътрудничи.
Ако си спомняте предишният път - през февруари 2013 година - той хвърли оставка, но не след съвещание на ГЕРБ, а след разговор по телефона с президента Путин. Не зная в подробности съдържанието на този разговор, но зная как са протекли някои предишни "беседи" с руския лидер. Не е коректно да влизам в детайли, само ще кажа, че след този февруарски разговор и до ден днешен премиерът живее със съзнанието, че Москва е способна във всеки момент да му разклати стола. 
Понякога, дори твърде често, възприятията тежат повече от реалността.  
В този контекст Борисов изглежда възприема внушенията, които кръгове около него съзнателно подхранват,  че постоянните визити на видни политици от опозицията в руската столица и разширяващото се и все по-видимо присъствие на Кремъл у нас, са предвестник на повторение на събитията от февруари 2013 година. Това пък налага той да лавира между различните центрове на влияние у нас като прави реверанси към политици като Първанов, Нинова, Каракачанов и Сидеров, като оставя вратички за предоговаряне на бизнес проекти с господаря в Кремъл. 
Затова Борисов е избрал да бездейства по темата БТК и опитите на ВТБ да я превземе, затова Овчаров го представлява в Лукойл-Нефтохим, затова Булгартрансгаз и Булгаргаз не са особено активни в усилията за диверсификацията на доставките и транзита на газ. Затова и не реагира на паравоенните формирования у нас. Все в името да си осигури "гърба" от атаки от ляво и от центъра - във вътрешен план, а в по-общ ракурс от Москва.
Той вярва, че атаките от дясно, от Кънев, са безопасни, поне докато може да поддържа репутацията си пред ЕС и НАТО на десен политик. Дори да има хора, които не го приемат, той вярва, че в последна сметка те няма да имат друг избор, освен да приемат че е "единственият избор" или гласуват "с отвращение" за негов кандидат за президент.
Тази схема крие своите рискове, защото лавирането започва да се възприема като именантна и постоянна черта на поведение на българския премиер.
Прави се медиен анонс, и ако има нужда се коригира в движение или доразвива по начин, който да не остави от оригиналното послание нищо. За негова радост и напълно логично нито Москва, нито Западът обърнаха внимание на импровизациите около демилитаризацията на Черно море. В Москва се възползваха от подаръка на Борисов като усилиха неговото послание в глобалните медии като "България е против НАТО в Черно море" - едно към едно съответствие с тяхната позиция, че НАТО няма място в района. Това принуди висши американски военни недвусмислено да заявят, че и САЩ  и НАТО остават активна сила в Черно море. На дипломатически език това се нарича дезавуиране на българския премиер.
В същност игнорирането чрез мълчание или паралелното говорене е учтива, но недвусмислена форма на несъгласие. Демилитаризацията в контекста на реалностите означава само едно - че се съгласяваме с едностранната ремилитаризация на Черно море от Русия и сме против баланса на силите, т.е. изграждане на достоверна отбрана. С лодки и платноходки няма как да се постигне възпиране.
Вместо сила и разум, тези ходове на премиера, разкриха слабост и разкриха известна несъгласуваност между българските институции, която излезе наяве.
Какво по-точно Борисов каза с това, че е против "дрънкането" и "натрупването" на оръжия в Черно море? Единственият, който реално го е направил като се въоръжава с невиждани темпове и като присвои чужд военен флот е Русия. В последната седмица прибавиха още два крайцера към Черноморския флот. 
Военно-морските сили на всички други черноморски страни са в относителен застой, никой не е приемал значително или съществено ново въоръжение. Тогава? Защо не кажем направо, че България не приема милитаризацията на Крим и промяната във военните баланси в Черно море? Изглежда, че се намесваме тъкмо в момента, в който НАТО обмисля мерки по противодействие, с което ерозираме общата решителност. Единственият  вариант за участие на НАТО е регионална инициатива със засилени и постоянно учения, с привличането на ресурси от други страни членки на НАТО. 
Не мислете, че някой съюзник извън Черно море, умира да изпраща свои кораби и моряци, за да ни защитава. Това което Доналд Тръмп казва, че на Америка и е писнало да финансира НАТО, ще го каже и Хилъри Клинтън - отбрана без съучастие няма да бъде възможна. В същност винаги имаме алтернатива - снишаване и "балансиране", в процеса на което да загубим своята независимост под шапката на НАТО и ЕС. 
Тук не става въпрос само за това, че отново ще тръгнат приказки за това, че сме най-верен съюзник на Москва в Европа, а че зад този параван отново ще тръгнат сделки и проекти по политическа целесъобразност, в края на които ще бъдем лишени от десетки милиарди. 
А това е в последна сметка разликата между бедността и богатството на една нация, между перспективата да останеш в страната или да емигрираш, между Родината и територията.
Участието ни в ЕС и НАТО е единствената ни гаранция за развитие и сигурност, а ангажиментът им към нашия региона е гаранция за автоматизъм на клаузата за солидарна защита и споделени възможности. 
До тук нещо да е неясно?
Натрупването на въоръжения и нови нападателни ракетни комплекси, включително крилати ракети в Крим, които могат да поразяват цели на вода и суша в цялото Черно море вече сковава волята и решимостта на политиците ни. Те се съобразяват, но не толкова от страх, колкото поради вроденото си чувство да не спазват правила и принципи, а да лавират според усета си за текуща изгода, в това число и като търгуваме с възможността да спираме отбранителни инициативи на НАТО? 
Или вярваме, че Русия не е заплаха и че никога няма да използва военна си мощ в Черно море срещу нас в случай на егоистична преценка?
Колко струва това религиозно вярване на фона на множеството прецеденти в историята, когато Русия е нападала България? Това, че сме ги крили в учебниците, не ги прави невалидни -. 
не един път, без предизвестие, без основание. При всеки един от случаите в които Съветския съюз и Русия са ни нападали, България не е била активен фактор, но това не е успяло да предотврати жертвите сред цивилното население и войните ни. 
Как се нарича действие или политика, при които вместо да се засили отбранителната способност на нацията пред лицето на възможна заплаха, която е припозната като достатъчно достоверна на равнище НАТО, премиерът говори за разоръжаване - защото това значи демилитаризация? Ако той има логични или обосновани притеснения, защо не ги сподели със съюзниците си, да ги обсъди във вътрешен кръг преди да пристъпи към медийни изяви. 
Какво е това, ако не политическа некоректност, ако излизаш от доверителна беседа с румънския президент, и без да си сигурен, за какво става дума, с медиен апломб отхвърля собствената си представа за споделеното. Да не забравяме, информация и предложения от подобен характер, винаги се считат за поверителна информация на НАТО. 
Всички други в НАТО са ястреби и военнолюбци, само Борисов е гълъб на мира? Не е лоша и тази позиция, но издава двоен стандарт? Да си спомняте да е реагирал по подобен начин, когато леви политици с патоса на партизани приветствуваха победата в Третата световна война на Русия /анексията на Крим/ и "предстоящия" поход към Балканите? 
Нито дума..
Вместо реална оценка на ситуацията чухме, че Западът бил се примирил с анексия на Крим от Русия, ерго няма какво да направим, освен да работим за сваляне на санкциите, за Южен поток, който минава през Крим? 
Къде тук точно виждате евроатлантическата позиция?
Депутатите от ГЕРБ, както и всички парламентаристи и българската общественост, имат право да бъдат информирани не само от военния, от външния министър, но и от самия премиер, как да тълкуват разминаванията в думите. 
Борисов може да е голям майстор на медийните въздействия, но в сферата на отбраната и сигурността, там където има правила и екипност, не е особено силен.
Не става с медийна нервност пред камерите на заседание на МС. Щом има нужда да го защитават военния и външен министър, че е евроатлантик, значи съзнава, че е прекрачил "червена линия". 
Да, правителството не е вземало никакво решения, които да поставя под съмнение евроатлантическата ориентация на страната. Но това не е заслуга толкова и само на премиера, а на това, че въпреки неговите импровизации, другите министри спазваха неотклонно утвърдената от Парламент и правителство - линия. Слава богу, че Ненчев и Митов могат да заявят, че правителството не се е отклонявало от тази линия, като удостоверение за евроатлантизма на Борисов.
Нека премиера се опита да повтори същото упражнение по същата тема с главния прокурор или шефа на ДАНС, по отношение на дейността на контраразузнаването, по отношение удостоверяване на своите европейски и атлантически ценности. Но нито единия, нито другия имат авторитета и доверието на военния и външния министър.
Премиерът и президентът много добре се допълваха - докато Плевнелиев беше хранителя на евроатлантическата ортодоксалност, Борисов можеше да се позволи флиртове и по-меки анонси към Кремъл. 
Съюзниците ни знаеха ли, че опре ли работата до важните неща - всички на високо място във властта действат заедно.
Но новата активност на премиера и променената ситуация в региона и особено ескалацията на предизвикателствата към НАТО в сферата на сигурността и отбраната, засилиха чувствителността към очакванията за лоялност и колективна и споделена отговорност.
Страстите около тези теми само показаха, че кампанията за президент на България ще се фокусира върху достоверността на ангажиментите, които кандидатите могат да поемат за съхраняване евроатлантическата ориентация на страната. 
Само с лозунга - всички сме евроатлантици - няма да се мине..


При препечатване или позоваване моля да се дава линк към оригинала

вторник, 19 юли 2016 г.

Нюзлетър 180: Енергийната (не) зависимост на Европа от Турция

Мнозина започнаха да мислят, че в стремежа си да се откъсне от руската зависимост Европейският съюз като, че ли изпадна в друга не по-малко опасна зависимост - от политиката на Ердоганова Турция. Още е рано да се спекулира за крайните сценарии на влошаване на отношенията между Запада и Турция, но си струва да бъдат оценени рисковете и пътищата за тяхното управление. Още повече, че повечето от тях имат предметно значение за България.
Без съмнение ЕС зависи от транзитната роля на Турция за преминаване на една четвърт от потребявания в Съюза суров нефт през Босфора и Дарданелите. От гледна точка на оценката на риска този поток да бъде частично или изцяло прекъснат, шансовете за това не са никак високи. Най-малкото защото в този случай Западът и Русия ще се явят от едната страна на противоречието с Турция и Анкара едва ли би имала шанс.
Много по-важна и детайлна е ролята на Турция за енергийната сигурност на Европа в сферата на природния газ, основно благодарение на прогнозните сценарии за преноса на природен газ от Каспийския регион, от Ирак и Иран. Новите находища в Източното Средиземноморие - Египет, Израел и Кипър, а в перспектива Ливан, също не трябва да бъдат пренебрегвани, още повече, че става въпрос за количества, които далеч надвишават капацитета за доставка на газ от каспийския регион.
За времето, в което Турция започна да проектира своята значимост като транзитен хъб преди повече  от десет години - т.е. преди началото на добива от Шах Дениз-1, до наши дни, много от нещата на газовия пазар се промениха. От пазар на продавачите, днес газовият пазар се доминира все повече от купувачите. В този период заедно с шистовата революция, която лиши Русия от енергийното оръжие и преобрази пазара на природен газ, в частност на втечнен природен газ, и в Северен Ирак, и в Иран и особено в района на Източно Средиземноморие бяха открити огромни нови залежи, които не само можеха да се конкурират в бъдеще с руския и всеки друг природен газ за пазара на ЕС, но и на фона на стагниращото потребление в Европа изведнъж поставиха купувачите и потребителите в положение да избират откъде и как да получат доставки. В този смисъл стратегическото значение на преносната инфраструктура през Турция, която бе замислена в условията на дефицит на алтернативи и конкуренти за азерския природен газ, десет години по-късно съвсем не е безалтернативна. Трудните отношения между Иран и Турция и липсата на инвестиции в разработката на гигантските ирански газови полета и преносна инфраструктура, така и не добавиха значимост на маршрутите през Турция за ирански газ. Надеждите за износ на газ от находището Южен Парс се свързват основно с терминали за втечнен природен газ, а не с наземна преносна инфраструктура. Износът на природен газ и нефт от Северен Ирак, особено в светлината на променящата се политика на Ердоган спрямо кюрдите, трудно може да се нарече устойчив към политическите рискове на турската политика.
Що се отнася до шансовете на Турция да привлече газ от Източното Средиземноморие чрез система от газопроводи - морски и наземни, макар и с по-високо тегло, също не са безспорни. Съществуват конкурентни варианти за газопровод през Гърция  и износ през терминали за втечнен газ в Египет и Кипър. Количествата, които се предвиждат за първия етап на Шах Дениз - 2 да преминат през Турция - 10 милиарда кубически метра могат да бъдат заместени през съществуващите и планирани газови терминали в Гърция и Хърватска.
Никой не незаобиколим. Ако Газпром бе принуден като доставчик да се бори за пазарни дялове в цяла Европа, още по-трудно е на страните които предлагат транзитни услуги. При повече от 250 милиарда кубически метра незает капацитет по терминали за ВПГ и по магистрални газопроводи никой не може да храни илюзия, включително Турция на Ердоган, за характера на решенията, в случай на прогресиращо разочарование от процесите в южната ни съседка след опита на преврата, който развърза ръцете на турския президент.
Да, Турция е вероятно един от най-перспективните пазари за природен газ днес в Европа, което я прави, при равни други условия, подходящ кандидат за регионален газов хъб. Но политическият риск при очертаващата се ескалираща тенденция за ислямизация и несъвместими с европейските ценности политически практики, не могат да изключат вариантът при който транзитните проекти през Турция започнат да буксуват по една или друга причина.
Има редица прагове на политически неприемливи за Европа решения, които почти автоматически ще предизвикат по-широк спектър от последствия, дори в сферата на енергийните отношения.
Това разбира се е много малко вероятно, още повече, че има време за омекотяване на реакциите на турския лидер и на Запада. Но не може да се изключва период на хлад, съизмерим с този в отношенията между Русия и ЕС. 
Затова не се изненадвайте, ако възкръсват проекти като Бургас-Александруполис, дори екзотични и крайни идеи за заобикаляне на Турция. Всичко в рамките на временния стрес преди нещата да се върнат към относително устойчивата си нормалност.
Дори Ердоган не може да пренебрегне гравитацията на зависимостите в света в който живее.

понеделник, 18 юли 2016 г.

Фактор: Белене - вечната Амбър на българската грандкорупция

Линк към оригинала във Фактор
Писал съм толкова пъти по темата, че започна да ми идва в повече. Сигурен съм, че проектът няма да стане - през годините всички адепти на Белене останаха опровергани от събитията. Така ще бъде и този път.
Какво е новото "старо" в сегашните усилия?
Единствено, че се продава за пореден път илюзията, че има "инвеститори" и че проектът може да стане като "частен".
Сменят се хората, които имат достъп до вземането на решение, но тезите и аргументите остават същите.
Накратко защо АЕЦ "Белен" не може да стане по никакъв начин, нито като държавен, нито като частен?
Проектът е прекалено голям за мащабите на риска, който трябва да се управлява в рамките
на българския енергиен пазар и икономиката. Тежеста на проекта, не толкова като относителен дял на генериращите мощности, а като допълнение към вече излишни мощности, извън всякакво съмнение доказва, че след неговото изграждане - трябва незабавно да се затворят или Марици, или всички други ТЕЦ-ове, ВЕИ-та или хидроцентрали. Каквото и да се обяснява, пазарът на електроенергия окончателно премина от дългосрочни договори за изкупуване към договори за краткосрочна търговия. Влиза нов слон в стаята и някой трябва да излезе - това е т.н. crowding out effect - изместващия ефект.
Проектите за АЕЦ са с изключително дълъг срок на откупуване и амортизация на дълга - което натоварва всички стопански субекти и граждани. Тези допълнителни десет милиарда долара които ще бъдат инвестирани - отново независимо дали е държавен или частен проект - ще бъдат обезпечени с активите на АЕЦ и най-вече от бъдещите продажби на електроенергия.
Не забравяме, че общо публичния и частния дълг на страната е в критичните нива от 90 процента.
Не се връзвайте, че този дълг, защото бил частен няма да окаже влияние не само върху способността на икономическите субекти да привличат кредити, но и върху лихвените равнища, защото неизбежно ще засегнат рисковата премия по дефолта на ценните книжа.
Ако не вярвате вижте какво става с натоварването на АЕЦ "Козлодуй". Тази мощност е напълно амортизирана, т.е. изплатена и произведеният ток е възможно най-евтин за атомна централа. Въпреки това поради недостиг на търсене - блоковете на централата работят с понижена мощност, а не рядко и един от блоковете се затваря под различен "благовиден" предлог. Когато реактор работи на по-ниска мощност - гориво не се спестява, а се увеличава радиоактивността, съответно разходите по съхранението и преработката.
Действително има ядрени проекти в големи икономики, които се реализират от частни оператори. В малки икономики като България, без участието и гаранциите на държавата, подобен проект е невъзможен.
Нагледен пример е сметката по покриване на щетите на ядреното бедствие във АЕЦ „Фукушима“, собственост на частната публична компания ТЕРСО,
което принуди японското правителство да предприеме мерки по национализацията на
ядрения оператор. Оценките за крайните разходи по ликвидиране на последствията от
аварията в рамките на ядрения остров, в това число и разходите по аварийното извеждане на реакторите от експлоатация, варират около 12-13 милиарда долара, докато размерът на общата
застраховката за отговорност към трети страни е била на нищожните 120 милиарда йени или
1,4 милиарда долара. В същото време непреките щети върху икономиката и гражданите
надвишиха 350 милиарда долара. Дори за икономика като Япония която е около 300 пъти
по-голяма от българската бедствието беше изключително тежък удар.
Основната тежест по покриване на ядрена щета във Фукушам, падна не само върху националните, но и върху местните бюджети, върху отделните компании и институции, които безвъзмедно кредитираха неутрализирането на последнитие от ядрени аварии. Бедствието не засегна териториите на други страни, което ограничи управлението на рисковете и исковете в рамките на островната държава.
Евентуални искове на трети страни извън територията на България, както и на местни юридически и физически лица за причинени щети, със сигурност ще се окажат на бюрото на българския министър на финансите – който и да е той.
Нека за миг да се замислим върху уроците на Фукусима и се опитаме да наложим ефекта от
на възможен ядрен инцидент от подобен мащаб върху българската икономика и страната
като цяло, ще ни „настръхне косата“. При всички случаи макроефектът ще се измерва в
пъти брутния вътрешен продукт на страната. Застраховките за ядрен риск не са никакво
решение, тъй като техния таван по Парижката и Виенските конвенции, по които крайно отговорната страна е държавата, е 2,5 милиарда евро максимално застрахователно покритие. Но това е за европейските ядрени централи. У нас българската ядрена енергетика е застрахована на равнища около 100 милиона долара !?. Не трябва да се забравя, че
България не е член на взаимно застрахователните европейски ядрени пулове – ЕМАНИ и
ЕЛИНИ, в които участват почти всички европейски ядрени държави, в т.ч. и от
Централна и Източна Европа. За да плащаме по-малки ядрени застраховки.
Именно растящите разходите по застраховането на ядрения риск след Фукусима рязко влошиха бизнес показателите на ядрените централи, в това число и бизнес моделите на бъдещите проекти.
Ядрените инсталации крият много висок и в последна сметка неизчислим и неупрявлаем със стандартните бизнес модели риск.
България е извън еврозоната, ние нямаме достъп до рефинансиране и до кризисните механизми на ЕВС, до особените привилегии на изкупуване на дългови книжа на държавата или корпорациите от ЕЦБ, нито привилегии на дългите дългови позиции
по платежната система Таргет 2. В тази ситуация единствената помощ би дошла от
Международния валутен фонд (МВФ), което на практика означава нова загуба на
суверенитет и драконовски ограничителни мерки.
При по-високите ставки на рефинансиране от външните кредити пазари и липсата особено
на „дълги пари“, т.е. измъкването от кризата става по-трудно, а ресурсът по-скъп и
недостъпен.
„Кредитната тежест“ свързана с проекта АЕЦ „Белене“, особено при вариантът на частна схема, ще бъде платена не само от потребителите на електроенергия, но през по-високите лихви и от всички български кредитополучатели, производители и данъкоплатци.
Проектът АЕЦ "Белене" без замислен и изпълнен по моделите от плановата икономика, осъществен с нареждания „от горе“, без реална привързаност към нормалните
международни пазарни репери. В „съветските“ времена Политбюро вземаше решение,
което се спускаше за изпълнение на финансовия министър и на ръководителите на
енергийните предприятия със задачата да се осигурят нужните финансови средства и
реализация. 
Днес българския президент и премиер не могат да наредят на който и да е проект в пазарна икономика да се случи. Могат само да генерират временна илюзия, която да финансират от публични средства, докато не дойде присъдата на пазарните реалности.
Най-големият недостатък на ядрената енергетика - дългосрочната и проекция върху развитието на енергетиката - е, че тя отнема правото на следващите поколения да изберат по-оптимален или съизмерим с технологичните възможности на своето времо вариант за обезпечаване на своите нужди. Тенденции и в потреблението и в генерацията не подкрепят избор в полза на огромни базови генериращи мощности, особено в малки икономики. При равни други условия оптималният е да се запази гъвкавостта. Навлизането на възобновяемите енергийни източници на ниво потребители, ще задоволи потреблението на място или в рамките на регионални или локални умни мрежи. Следователно ще наложат преосмисляне на плановете за развитие на преноса, а от там и на генерацията за сметка на по-малки, по-гъвкави и балансиращи се мощности. 
За да работи един ядрен блок от 1200 мегавата на оптимална мощност, трябва да поддържате в резерв негова заместваща мощност. Разходите по нея се отчитат в глобалната сметка по ядрените централи. ПАВЕЦ балансира АЕЦ "Козлодуй" - какво ще балансира АЕЦ "Белене"? Не случайно адептите на новата ядрена площадка направиха всичко възможно да докажат, че АЕЦ "Козлодуй" не може да бъде модернизира и трябва за бъде затворена преди края на възможния и живот.
Пускането на поредната партенка за наличието на инвеститор, проявил интерес, изчерпа чувството за хумор на мнозина. Когато обявим някой за инвеститор, без да е минал теста за достоверност на намерение, принизяваме държавната администрация. Помните колко "инвеститори" се оказаха еднодневки, но това не пречеше да ангажират времето на българските институции и да правят медийни заглавия. 
Тъй като от години следя финансирането на ядрени обекти по света, трябва да разочаровам приверъжениците на поредната схема - с китайски инвеститор. Действително през последните години, поради невъзможността да се осигури финансиране на ядрени мощности през капиталовите пазари, особено без държавни гаранции, всички надежди на развойниците на подобни проекти се насочиха към Китай. Такава бе и надеждата на британската ядрена централа в "Хинкли Пойнт", която е най-видимия пример за ядрен проект в Европа, но и там финансовото затваряне зацикли, особено в момента в който ЕС се намеси за държавна помощ на гарантираната от правителството на Британия цена на изкупуване - далеч над пазарната.
Тези, които си мислят, че китайските инвеститори и компании, просто горят от желание да инвестират парите си в ядрени проекти по света, без да гледат възвръщаемост и риск, не са в час.
Да оставим настрана, че самият Китай влиза в спиралата на дългова криза, с повече от 350 процента съотношение на дълг към БВП и нулево доверие на глобалните пазари към достоверността на статистиката.
Без гаранции за потребление и приходи, никой инвеститор няма да си хвърли парите.
Колко е частен проект, в който има гаранции за изкупуване? Достатъчно е да видим какво причиниха на б .ългарската енергетика - гарантираните договори по Мариците и ВЕИ. Колко пъти трябва да настъпваме една и съща мотика?
Кой ще инвестира в свързващата инфраструктура, в съхранението на отработеното гориво, в извеждането на реакторите от експлоатация? Ами какво става в случай на нормален за пазарна среда фалит на оператора? Ще Ви отговаря - сметката, дори и да затворите реактора, автоматично преминава в държавата?
Единствената причина "топката" по Белене да не пада е отчаянието на хората, които трябва да отговарят за причините загуби, коите искат да избягат от съд и затвор. Единственият начин да се спасят е да поддържат тезата, че това не са загуби, а инвестиция, която тепърва ще бъде реализирана.
Колкото повече илюзии поддържаме, толкова ще нарастват публичните загуби и приватизираните ползи. Време е да се потърси отговорност в съда и да престанем да хвърляме добри пари след лоши.

петък, 15 юли 2016 г.

Bulgaria Analytica: Икономически измерения на русофилството – от идея към бизнес - втора част

Линк към оригинала
Българо-руските търговско-икономически отношения в най-новата ни история никога не са имали балансиран характер както като равнище, така и като структура. Отношенията между царска Русия и България, благодарение на наложената от Петербург схема на зависимост след 1879 година – издръжка на окупационния корпус, различен тип оформени като „дълг“ плащания за заслуги и като признателност, откровен рекет или откупсрещу ненамеса на Русия във вътрешните работи на княжеството и на Царството, винаги са изкривявали и неравнопоставяли отношенията между руския и българския бизнес. Вероятно един от редките периоди на относителна балансираност е бил периодът между възстановяване на отношенията и Втората световна война.
Москва винаги е вкарвала политическата целесъобразност в мотивацията и движещите сили на икономическите и търговски потоци.

​За разликата между плана Маршал и плана Сталин

След Втората световна война България губи тотално суверенитета си да определя какво да развива сама, какво да изнася и какво да внася. Достатъчно е да си види разликата между плана Маршал на САЩ, който помогна на Западна Европа да се вдигне от руините и да започне да функционира „на собствен ход“, включително като насърчи износа за САЩ и грубата реалност на Сталиновия режим, който не само ни кара да плащаме всички разходи на Червената армия у нас, но и прехвърли през схемите на братските договори финансови задължения на Варшавския договор и на СИВ, в това число и дегизирани като „общи“, операции на КГБ и външнотърговските дружества.
Под диктовката на Москва нагазихме в безпрецедентен дълг след войната за да финансираме форсирана и необвързана с икономическа и бизнес логика индустриализация по съветски модел, която ни вкарва в дългове, отново към Съветския съюз. В края на 50-те години настъпва първия фалит и резултатът е продажба на значителна част от златния резерв за да покрием форсираните дългове към Москва. През 1959 г. натрупаните по време на Царство България 26 тона златни резерви са преместени в Москва под предлог, че сградата на БНБ нямало да издържи на атомна бомбардировка – !?. До 1962 година продаваме 21 тона от златото си срещу рубли, уж за да изчистим дълга, вместо да ги продадем в Лондон срещу твърда валута и след това да погасяваме.
Докато Западна Европа формира интеграционни общности, усилва мащабите на пазарното търсене на континента, отваря достъпа на европейските корпорации и инвеститорите до глобално свързани пазари, България и другите страните от СИВ, се развиват в рамките на смятаното за нужно и полезно от ЦК на КПСС и висшата върхушка на Съветския съюз. По същото време, Москва си запазва възможността да развива отрасли, чиято логика на съществуване се определя от глобалното и позициониране, а не от пазара на страните от СИВ.
Това, че в България, уж по силата на международното разделение на труда, се пада да развива информационни технологии, отразява най-вече признанието, че Съветският съюз сам не е бил в състояние да получи достъп до западните пазари и технологии.
Почти всяко следващо десетилетие – и през 70-те и през 80-те години тази програмирана извън логиката на пазара схема логично води до ръст на задълженията ни към Съветския съюз и Запада, като усилва диспропорциите между износ и внос.
Наследеният след 1989 година асиметричен модел и днес програмира тези „генетични“ диспропорции.
Мит е, че България и страните от бившия Източен блок разрушиха взаимовръзките си с Русия. Напротив както ликвидацията на СИВ, така и прекратяването на разчетите във взаимната търговия между нашите страни, бяха инициатива на Москва, защото там бе преценено, че така ще бъде по-изгодно да продават нефт, газ и суровини срещу валута. Там разчитаха, че бившите партньори вече не си струват, още повече, че по оценка на руските политици от това време, дори и без СИВ, тези страни оставаха зависими от вноса на нефт, газ и суровини поради свързаност по технологичната верига.
И тези анализи не бяха без основание – преносната инфраструктура за природен газ и нефт предпоставяше тази зависимост. Така беше и при вноса на суров нефт у нас за рафинерията в Бургас, което бе и си остава най-голямото перо в търговския и платежен баланс на страната.
В допълнение – елитите бяха толкова здраво и силно интегрирани, а Западът изобщо нямаше желание да прекъсва тези връзки, като легитимира модела на прехода сервиран от Луканов, че руската връзка на българския бизнес и политически елит достатъчно дълго време се възприемаше като непротиворечаща и неконфликтна на интеграцията на България в ЕС и НАТО.
Докато не дойде Путин на власт.


​Имаше ли друга възможност за приватизация на Нефтохим?

Не е вярно, че никой друг освен Лукойл не е проявил интерес към приватизацията на Нефтохим, нито пък че изборът е бил предпоставен поради технологична зависимост от вноса на руски суров нефт.



В качеството си на председател на Агенцията по чуждестранни инвестиции в правителството на СДС – на тази позиция бях поканен като външен и политически необвързан експерт – се бях ангажирал да привлека потенциални инвеститори и с доста усилия успяхме да убедим най-голямата компания в света – Ексън–Мобил да изпрати екип, който беше готов да обсъжда сериозно придобиването на мажоритарния дял. Нито дълга на компанията беше проблем, нито технологичната зависимост.
Още тогава широко бе разпространено мнението, че няма западен инвеститор, който да се интересува от активи, които са свързани в технологична или суровинна верига с Русия. Оказа се, че това не само не е истина, а удобна фасада зад която местни посредници защитаваха позициите си при обслужване на вноса на енергийни суровини и стоки от Русия.
Руският суров нефт не само можеше да се внася от всяка друга западна компания, но и на пазара имаше достатъчно конкурентен друг суров нефт със сходни на руския нефт качества. Не случайно след приватизацията Лукойл нерядко внасяше нефт от други дестинации извън Новоросийск, без това по никакъв начин да се отрази на преработката.
Помня, че представителите на Ексън-Мобил не смятаха това за проблем изобщо. Въпреки относително високата си позиция – тогава АЧИ беше на пряко подчинение на МС – не успях да уредя исканата среща на най-високо равнище, която бе нужна за да се уверят представителите на Ексън-Мобил, че някой се интересува от предложението им. Стана ясно, че състезанието е закрито и има вече поет ангажимент.
Припомних си тази случка, дванадесет години по-късно, когато друг американски гигант – Шеврон дойде в България, спечели честно търг и бе принуден да напусне.
Разказвам това, за да аргументирам позицията си, че асиметрията в българо-руските търговско-икономически отношения до ден днешен не е естествен и неизбежен, а съзнателно моделиран процес, функция на актуални политически интереси и матрица на взаимодействие между българския и руския елит.
Стремежът за реализация на бизнес отношения през политически канали, който няма друга мотивация, освен индивидуалните ползи на участвуващите политици, предопределя и безпрецедентно високата тежест на междуправителствените споразумения като равнище за решение на бизнес въпрос – договори за търговия, проекти, включително финансови схеми.
Остава една много малка част в двустранния търговски и икономически поток – която е оставена на свободнатаинициатива на бизнесмени от двете страни, но и тя твърде често попада под ударите на различен тип административни и бюрократични натиск и въздействие.
Зависимостта на търговските отношения между двете страни от политиката на Кремъл и специфична извънпазарна скала на интереси на българските политически и бизнес проксита прави двустранните отношения несъизмерими и несъпоставими с европейската и глобална интеграция на България

Русия не желае да се конкурира на българския пазар в запазените си периметри на влияние.

Кремъл винаги е гледал на България като запазен периметър на влияние, свободен от конкуренция пазар, на който могат да се пласират руски стоки и услуги и реализират политически бизнес сделки от всякакъв калибър. 
Най-видимият аспект на този интерес е стигащия до 7 милиарда долара осигурен чрез междуправителствени споразумения и монопол пазар за пласиране на руски нефт и газ всяка година. И това е само входа на веригата в тази област – след това имате рафинерия, акцизни складове, вериги бензиностанции, търговия и дистрибуция на газ и т.н. Тоест на края на това входящо уравнение имате стоки и услуги, които в различни години са надвишават 20 милиарда лева във вторичен и третичен оборот.
В последните две години вносът от Русия най-вече поради сривът в цената на нефта се съкрати повече от два пъти до около 3 милиарда долара, но затова се вдигнаха маржовете по веригата до крайния потребител на газ или нефтени деривати.
Не се чудете защо цените у нас на бензина и дизела не падат пропорционално на динамиката на глобалния пазар. У нас пазар няма или ако има той е „пленен“.
Има много скрити или не толкова добре осветени детайли в картината, включително по линия на широко афишираните успехи за отстраняване на посредниците, а те просто се заместват или подменят в отработената схема за отклоняване на ресурс.
Около вносът на енергийни суровини и енергетиката и свързаните финансови потоци се формират устойчиви групи на интереси на политици и бизнесмени, които имат пряка мотивация да съхранят матрицата на монополни позиции на руските компании, при това често в по-голяма степен отколкото руските им партньори.
Ето защо Вие не виждате никакъв прогрес или напредък в сферата на либерализацията на доставките или транзита на природен газ, нито в изграждането на интерконектори или проекти за проучване, добив, съхранение или търговия с газ извън установените рамки на свързаност с Русия.
Трудно е да се оцени съучастието на българския висш политически елит, т.н. гранд корупция, но е ясно, че тя далеч не е фиксирана само в ляво или само в дясно, а се проследява на различни равнища на представителност – Парламент, държавна администрация, съдебна система, мениджъри на държавни компании, медии, неправителствени структури.
През годините съм чувал всякакви истории за зависими от бизнес с руски компании български политици и висши държавни служители. Като посланик за рекорден период от повече от шест и половина година зная много, което поради професионални причини не мога да споделя.
Ще кажа само, че идеята, че Русия постоянно ни натиска, а нашите политици са принудени да „отстъпят“ е дълбоко погрешна. Значителна част от политически мотивираните бизнес инициатива изхождат и са развиват при активна, дори пионерска роля от българска страна.
За тези хора русо или кремлино-филството е само удобна среда за реализация на тези планове.
Докато всеки един от проектите на шлема стигне до публичност, той има достатъчно дълъг инкубационен период, в който различен тип посредници и политически предприемачи работеха зад кадър, често извън контрола на Парламент или дори официалните институции.
Мога да твърдя, че в редица случаи много от „горещите“ идеи, напиращи от страна на българските политбизнесмени, бяха охлаждани от разума на руските ни партньори, които все пак знаят да смятат приходи и разходи. Така беше при ранния Путин, при правителството на Касянов и Кудрин, докато руският президент не предпочете да смени модела с вертикала на властта и с кръга от приближени олигарси, което напълно промени картината.
Много разумни доводи съм слушал от страна на професионалистите в различни руски компании и институции, както и предупреждения, че не бива да скачаме в инициативи, които не са внимателно претеглени от гледна точка на „ползи – разходи“. Достатъчно е да си спомним за важната роля, която посещението на заместник-министъра на енергетиката на Русия, който отговаряше за атомната енергетика, Булат Нигматулин изигра за отрезвяване на редица политици у нас, които бяха полетели в мисълта за лични ползи при гарантирани десетките милиарди сигурни загуби по проекта Белене.
Шефът на Лукойл също предупреждаваше, че проектът Бургас-Александруполис не е в наш интерес. Шефове в Газпром, бяха склонни да разглеждат различни варианти на гъвкавост относно предоговарянето на договора за доставка и транзит на природен газ през 2006 година, които нямаше да ощетят така директно нашата страната, както предлагаха тогавашните ръководители на енергетиката.
Водени от общата загриженост именно за бъдещето на българо-руските отношения, за това което ще оставим след себе си. Защото е относително лесно да се занимаваш с бизнес като политическото посредничество и да похарчиш няколко милиарда в преследването уж на гранд идея, която накрая се оказва гранд-корупция с гранд ползи за тесен кръг от олигарси и гранд загуби и за българския и за руския народ.
Уж в името на русофилските идеали.
Последиците от тази късогледа политика ще останат за следващите поколения руснаци и българи, които вместо да се заемат с позитивна енергия и надграждане, ще трябва да разчистват авгиевите обори на взаимни претенции, дългове и взаимна неудовлетвореност.
Уж от сутрин до вечер зоват за по-близки отношения, а ако видят цифрите на посетилите Русия българи ще помислят, че сме прекъснали дипломатическите отношения. Равнището на взаимно подозрение и недоверие е безпрецедентно високо.
И това всичко защото неколцина политически олигарси у нас и в Русия са решили, че освен през политиката друг начин за постигане на политическите си цели и на благоденствието на собственото си семейство, на близкия си политически, партиен или бизнес кръг, освенчрез държавен бизнес с Русия, нямат.
Познавам мотивацията и мисленето на изповядващите тази логика политици на високо равнище и у нас и в Русия. Тези хора никога не са били движени от мисълта, че трябва да видят балансирани интереси и крайния резултат на своите усилия и чак след това да потърсят материално или друго изражение на своето очакване. Напротив, с или без Белене, с или без Южен поток или който и да е друг проект – важното е да реализират посреднически услуги около текущи финансови потоци. Дори в редица отношение тези хора нямат изгода от случването на проекта без тяхното посредничество. Затова са им необходими административни или други препятствия, които да ограничат сферата на „свободно“ случващите се бизнес отношения между нашите страни.
При освободена от държавна намеса търговия, така както се случва в отношенията ни със Запад, те не могат да капитализират своето посредничество.
А друго не могат.
Не се учудвайте тогава, че практически нито един проект не е случил, още по-малко по време или в рамките на бюджета. Няма няма воля и ум, които да оценят и терапират рисковете на всички възможни, мислими или немислими полети на човешкия интерес в рамките на динамична политическа конюнктура и на политическа корист, от които зависят проектите.

понеделник, 11 юли 2016 г.

БНР: АЕЦ „Белене“ не може да стане, няма смисъл да се залъгваме

Ако погледнем в близкото минало, буквално миналите шест месеца, подобни коридори или пътища за транзитиране и износ на газ Иран обсъжда и с Гърция, и с Турция, и с Унгария дори.
Това, което се обсъжда, са просто едни от хипотезите, които напълно достоверно могат да се разглеждат на политическо равнище, но за да станат нещата реалност, се изисква много повече. Изисква се колективно усилие, споделени интереси. Нито една от тези държави, за които говоря, най-малкото България, може да реализира каквото и да е единствено и само в пряко сътрудничество с Иран.

Връзката през Черно море от Иран, през Армения и Грузия, и  регазификацията на български пристанища е относително екзотична идея, доколкото изисква по-големи разходи. 
Относно възможността Иран да се включи към газопровода „Набуко – запад“ аргументите за изграждането на такъв газопровод не са отпаднали, но уточни: 
Фактически във вероятността да се пренасят значителни количества газ от юг на север в посока Украйна, в посока Унгария, Австрия, това си остава част от мини „Набуко“ или Набуко-Запад. Според мен големите инфраструктурни проекти вече са останали в миналото. Имат бъдеще тези идеи като интегрирани системи от интерконектори, които постепенно могат да увеличават капацитета си в зависимост от търсенето, тъй като много трудно вече се доказва финансова състоятелност, дългосрочни договори са невъзможни - търговията мина на по-къси хоризонти. 
Иран е особено перспективен източник на газ, отбеляза Василев. Въпросът е дали при тази конкуренция Техеран ще намери купувачи в региона и дали България ще може да осигури достъп на всички, които желаят да се конкурират за потребителите и тръбите. 
Експертът сравни трите обсъждани варианта за „Белене“ с популярния филм „Умирай трудно“ в н-ска серия и обобщи: 
Няма смисъл да се залъгваме. АЕЦ „Белене“ не може да стане като частен проект. Този, който говори това заблуждава. Премиерът трябва да говори по-прецизно, защото създава изкуствени и неоправдани очаквания. Не може да има частен проект АЕЦБелене“, защото крайното покритие на ядрения риск според международните договори, които България е подписала се поема от държавата. В допълнение, тя поема всички отговорности и в случаи на фалит на оператора, ако е частно лице. Това го казвам като човек, който доста време е посветил на този проект. 
От всички тези варианти имаме няколко, но не и да възродим АЕЦ „Белене“, защото това вече е лобистка история – някой иска, ако не да направим този проект докрай, защото всички знаят, че не може да стане, то поне още малко време някой да получава някакви комисионни, държавата да изразходва малко още пари по проекта. 
България в момента е в „добро положение“, тъй като Росатом изпитва трудности да финансира програмата си за строителство на ядрени блокове, които вече е договорил с клиенти. Страната ни може да продаде оборудването изгодно, но ще загуби парите, които е дала за проекта на българска земя като например площадката и харчовете по-големите консултантски договори..

Благотворителност и политически маневри извън концертния подиум

И аз като Вас наблюдавам отстрани "драмата" около обещанията за мега, супер, грандконцерта на 1 октомври. Не съм вътре в "кухнята", но да разсъждаваме заедно. За Вас изводите, за мен отговорността, ако разсъжденията не са балансирани или логични.
Обещават ни 10 часа шоу и поп изпълнители, артисти от цялия свят.
Вие кажете какво е това - шоу на звезди, които са извън гравитацията на България /мечта/, благотворително събитие под егида? на Юнеско - Ирина Бокова /била отказала, но без нейната роля и знамето на Юнеско, няма печат на ООН благотворителна акция/ ще открие концерта, Таймингът е предизборен и у нас и в Юнеско, а може би двата избора имат някаква свързаност. Цветанов обещава целия народ да избере кандидата на ГЕРБ!? В смисъл единодушно и това хвърля всички в смут.
Най-безспорният ни светец - Васил Левски да беше участвал, пак щеше да има противници, но Цветанов е уверен.
Жокер Медия е основен партньор на събитието. Компанията е основен инструмент на руската културна политика у нас, като осигурява постоянен календар на ангажименти на руски културни дейци у нас - ние плащаме билети, това си е внос на културни услуги, които влияят върху платежния баланс. Напоследък компанията бе принудена да започне да кани и западни певци, защото само с руски изпълнители, любими на президента Путин, приходите са ограничени, а и влиянието спада. Като чуете, че Мелик Пашаев започне да организира концерти на български изпълнители в Русия спешно звънете за да се покая.
Благотворителността на другия спонсор - собственикът на Маринела - също не касае каузата "да съберем пари за деца" пряко, тъй като се отнася до разходите по престоя и прехраната на изпълнителите.
Нищо у нас около президентските избори няма да се случи преди септември и изведнъж 1 октомври - супер мегашоу и свръхскоростната кампания с медийни и събитийни фойерверки, като този концерт. Зрителите, избирателите просто не трябва да имат време да разсъждават.
Главният организатор Живко Ботев изрично посочи, че датата е избрана не случайно.
Ако е благотворителен концерт със задача да събере максимално средства, няма как да не бъде обществено и публично събитие, защото това движи в мотивацията си изпълнителите, които се отказват от хонорарите си - частично или изцяло - в полза на идеята.
Но изведнъж ни съобщават, че е "частно събитие" - затова било извън календара.
Да не се сърдят организаторите, но тъй като най-накрая трябва зрителите да платят чрез билетите благотворителността и сметката, съмненията са резонни и преди да си дадем парите трябва да се уверим в достоверността на това, което ни предлагат.
Освен да видим своите любимци на живо, много от нас се движат и от идеята, че участват в благородна кауза.
Защо твърдя, че благотворителността на това което ни предлагат издиша?
През живота си съм правил много благотворителни събития - балове, изложби, концерти, тържества и зная, че ако фокусът на едно събитие е високоморален и идеален, репутацията му трябва да бъде безупречна, като идеалната цел и нейното доказване трябва да бъдат на водещ принцип и видими на всяка крачка.
Събитие от такъв мащаб, което се организира на 1 октомври, при това насипно състояние на организацията в настоящия момент, може да стане само ако има основен благодетел, който вече се знае и поел ангажимент. Благотворителността може да е само рамка. Ако беше обратното средствата за децата трябваше в общ контур и колчем се появят по телевизия, да не говорим за това кой потвърдил или не, а да вдигаме каузите на потребителите на тези средства.
Към днешна дата трябваше да бъдат ясни и сигурни по-голяма част от средствата, включително договорите за телевизионните права и основните крупни спонсори. Логиката на една голяма западна фирма /а те би трябвало да бъдат основна цел/ е да използва ангажимента към подобно събитие далеч преди то да се състояло, а не след това. Тоест трябваше от поне няколко месеца да бъдем свидетели на използването на това благотворително събитие на 1 октомври в промоционни и рекламни кампании на големи западни компании у нас и в чужбина.
Ако се разчита на български спонсори за да се направи световно събитие - нещата куцат и то много, защото ние нямаме много глобално опериращи компании с местно седалище. Именно за да съберат повече пари подобни събития се правят в големите столици, в които са щаб квартири на големите международни компании - там където се вземат големите решения за разходване на бюджети, в това число и за спонсориране на големи събития с идеална цел.
Местните им клонове, особено в средата на годината няма особени възможности, а ако трябва да ангажират европейските си централи и в средата на лятото, със сигурност ще изпитат затруднения.
Да не говорим, че никой няма да си мръдне и малкия пръст, ако няма доказано участие на големите звезди. Тоест големите обещания и ангажименти ще дочакат големите имена.
Не е чудно някой да плати за някакъв концерт, за постигане на съпътствуващи цели, които в даден момент могат да се окажат и основни. Благотворителността, поне на този етап изобщо не е видна, но не може да се изключва вероятността, събитието да се използва в рамките на нечия предизборна програма.
Ако се събираха за идеална цел, успехът на събитието, трябваше да се мери със събраните пари за децата и от сутрин до вечер - много хора с авторитет трябваше да призовават и привличат средства и ангажимент за добрата крайна цел.
Спонсорите се облъчват с години, направо е самоубийствено да разчитате на летните месеци за корпоративни решения за финансиране на подобни инициативи. Колко е пазарът за благотворителност у нас? Със зор и всякакви ангажименти събираме максимум до 3-4 милиона лева и то в рамките на кампании, които продължават месеци и ангажират всички топ лица в държавата.
"Организаторите" говорят единствено за финансиране на разходите по отделни етапи на концерта - което по-скоро означава, че разчитат на финансиране на порции от основен източник, несвързан с резултатите от благотворителната кампания.
А тук влизаме в друг жанр на събитието.
Това, че хората зад кадър, на този етап не излизат на преден план, не означава, че няма ангажименти, но още по-ясно е, че има първи и втори план зад тази проява.
Нека Ви предложа една еретична версия.
Откритото афиширане на симпатии към Кремъл отдавна не е достатъчно за да спечелите сърцата и умовете на българина, за реализирате един или друг политически проект, да спечелите власт и избори. Ако Кремъл иска да постигне нещо в Източна Европа - за това му трябва не толкова и само подкрепата или участието на местните симпатизанти, а участие на идентифицирани като западни посредници. За целите на своята хибридна война Москва използва често и без задръжки влиянието си освен в западните медии, спортни и бизнес среди, но и известни и популярни западни изпълнители и личности.
Жокер Медия трудно могат да привлекат подобен набор от изпълнители, но с използване на контакти на Бокова със световните звезди, трудното става възможно.
Особено ако всички са се обединили за да изберат кандидат, който да бъде по-удобен за Москва или да промотират Бокова на глобалната сцена като генерален секретар на ООН.
Крият до последно "потвърдилите" участници, за да използват големите имена в своя полза и за да не могат журналисти и обществено активни лица с питане до тях да получат нежелани отговори.
Много ми е хибриден този концерт - тъкмо защото е "частно събитие".
Ако не - картите на масата. Тогава може и без да се свалят звезди от небето да се направи истинско и честно усилие. Без задни мисли.