събота, 14 декември 2013 г.

От брой 70 на нюзлетъра - Надолу по пътя, който води надолу - за кораба на българската енергетика, за капитаните и опиянението сред публиката



Светът на глобалната енергетиката е разтърсен до основи. Почти всички усещат, някак подсъзнателно, че живеем "на ръба" – знаем, че днешната енергетика няма да е утрешна; сравнително добре улавяме и се справяме с посоката на вятъра на промяната, но трудно вместваме всички нейни аспекти в цялостен или системен подход, в знание, прогноза или конкретни решения, които да бъдат в състояние да ни служат като управленски компас.
Това, което важи за световната се отнася и до българската енергетика. Единствената разлика е, че управленският капацитет на публично и държавно корпоративно равнище за справяне с проблема у нас на практика е почти нулев, ако трябва да го сравняваме с глобалните пазарни репери. У нас нито правителството, нито държавните енергийни дружества, нито болшинството корпорации или граждани имат приложим опит или рефлекс да оцелеят в конкурентна пазарна среда, още по-малко да преуспеят в условията на постепенна деградация на институциите - доказателство за което са честите смени на върха в ДКЕВР..

Всички виждаме, че корабът на българската енергетика потъва, дори по-бързо отколкото очаквахме. Капитаните обаче стоят на брега, публиката гледа сеир и никой не предприема нищо. Редят се представления и реалити шоу програми – като „заварките“ на Южен поток, като сключената за две седмици стратегическа сделка за нов блок на АЕЦ „Козлодуй“, сервира се шампанско и хайвер (с времето шампанското става все "по игристое", а хайверът все по тарама). Държат се пламенни речи за предимствата на дизайна и за непотопяемостта на нашия Титаник, за славното му минало и за още по-светли перспективи, гарнирани с медийни фойерверки за поредно намаляване на цената на електрическата енергия. Капитаните, здраво стъпили на брега,  „вършат чудеса от храброст“. Публиката също впечатлява с не по-маловажни за отбелязване чудеса от търпение и безгрижие.

Кризата и редизвикателството са глобални, но реакциите и последствията си остават локални. Ние си оставаме устойчиво дефицитни и което е по-страшно – примирени и пасивни в епицентъра на това индустриално торнадо, което е сигурно предизвествие за щети и загуби, за пропуснати ползи, които ще се отразяват с поколения напред.

Проблемът е не само в това, че енергетиката ни е в колапс, а в това, че "нищоправим" a la Brezhneff, докато спорим за характера и дълбочината на бедствието. Пропускаме критично време за логични и елементарни ходове за да облекчим страданието. Стоим на прага на либерализацията на енергийния пазар и пълната интеграция на българския в регионалния и европейски пазар, които взети заедно неминуемо ще доведат до повишаване на цените и до затварянето на мощности. Нашите държавни енергийни дружества, в които българските гражданин са акционери и които формират същностна част от богатството на нацията, стават все по-„боси и голи“. Вземаме кредити, които отиват за захранване на "звяра на прехода", за рефинансиране на стари дългове и за покриване на „голотата“ на енергийните ни "шампиони". Нито грам реформи, нито помен от радикално действие или мисъл за инвестиции за преструктуриране и усилване на конкурентни позиции. Миньорите и енергетиците, докарани от техните собственици, „протестират“ от името на техните собственици пред президента Плевнелиев и хвалят премиера Орешарски. Това е пар екселанс театър на абсурда, в който са подменени реални проблеми, решения и отговорности. Протестиращите „маси“ не осъзнават мащаба на бедата, която ги очаква търсейки инвидуалното спасение, като пренебрегват системната грешка и червената светлина на семафорите. Някой им внушава, че като отнемат 20% от приходите от ВЕИ и ги насочат към бюджета, техните предприятия или работни места ще оцелеят. Стигнахме до етапа на секторния канибализъм.

С подобен политически инжинеринг се подкопават дори минамалните шансове за излизане от дупката и за солидарни действия въз основа на някакъв базисен социален консенсус в рамките на управляем процес. От тук нататък следва "свободно падане".

Тези протестиращи ще ускорят затварянето на работните си места, защото компаниите в които работят няма да могат да оцелеят в условията на жестока конкуренция и без станалата вече невъзможна държавна помощ, в това число и"затваряне на очи". Колкото и да се натискат правителството и да се митингува, няма откъде да дойде спасението от държавния бюджет.

Дори и в този силно опитомен вид ДКВЕР не устройва управляващите. Търсят се завършени политкомисари, които да изпълняват безпрекословно желанията на капитаните, да свалят цени и преразпределят в полза на всеки, който бъде посочен „от горе“. Това е началото на логичния край за ДКВЕР.

Страхувам се, че това е и последната зима на българската енергетика в този и вид. Зимата след която ще се върнем към шоковата терапия, към сделките за „един лев“, към форсирани разпродажби. Отново ще виним хората, които ще трябва да вземат трудните решения – като поредния реформатор от типа на Сашо Божков, като за пореден път ги разпънем на кръст за това, че са продали „националното богатство“, а истинските виновници ще се спотайват в своето удобно задкулисие и охолна анонимност - едновременно суетни в своята мания за величие и непогрешимост, и уплашени, дребни и объркани пред мащабите на проблемите, които са създали.

Корабът потъва, а медийните коментатори, повечето „на живо“ спорят в ефир дали потъването е поредната умела маневра или признак на временна нестабилност, породена най-вече от неправилно позициониране на камерите. Възгласът на малцината „будни“ – „Беда!“, постепенно се прихваща от спешния екип по анестезия на общественото съзнание, в рап или чалга акомпанимент на винаги готовите медийни оркестри.

Зима е. Политическа.

Студът е най-малкият проблем.

Целият брой на нюзлетъра може да намерите на  http://unconventionalgas.blog.com/

Няма коментари:

Публикуване на коментар