неделя, 4 януари 2015 г.

Уроците на Крим - последствията за Европа и Русия

Наскоро гледах телевизионен документален филм за Апокалипса на Първата световна война. Това което ме впечатли най-силно бяха ненаучените уроци и повторените грешки. Историческите книги са пълни с детайли за битки, генерали, политици, ужаси, цифри - загинали, ранени, пропаднали без вест, които отразяват талвега на историческата правда на времето. Но е доста трудно в този поток на среднопретегленост и целесъобразност да се извлекат нечутите призиви на европейски и американски интелектуалци, политици, учени, обществени дейци, които предупреждават, че следвоенните еуфории, които оставят след себе си потърпевши, унизени и отчаяни, неизбежно водят до нови войни. Джон Мейнърд Кейнс и мнозина други лидери на обществено мнение - американци и европейци - алармират за това, но масовата миопия, популизма и еуфорията надделяват и --- следва Втората световна война след малко повече от 20 години. В перспективата на човешката история Втората световна война започва непосредствено след Първата.

Днес Европа изглежда най-накрая си е научила урока, като стартира проекта на Европейския съюз. Въпреки своите недостатъци успя да уддържи националното его на всички страни в рамките на матрицата на сътрудничеството, без да остави след себе си унижение и накърнена национална гордост. Вместо да остави Германия в руини, САЩ предложиха Плана Маршал и  помогнаха да се изправи на крака, като се превърне в един от стълбовете на европейската сигурност и благоденствие. Няма много европейци, които да оспорват днес правото на Германия да води континента по силата на своята достойна за пример работоспособност и дисциплина.

Европейските лидери най накрая разбраха, че ако не престанат да се прехласват пред историческите карти на отминало величие, национални победи и имперски върхове - следващата война скоро ще чука на вратата. Европейците успяха да преминат най-трудния тест - да овладеят и контролират националното си его. Факт е, че няма европейска нация, която да се чувства ограничена в своите национални граници, защото европейските граждани и компании не само могат да "завладяват" европейския пазар благодарение на ефективното ползване на четирите свободи - на свободно движение на стоки, услуги, капитал и хора, но и да използват Европа като трамплин за глобалните си стратегии.
 

Президентът Владимир Путин се опитва да върне назад колелото на историята и да възроди руския национален егоцентризъм като рестартира рускто-съветския глобален проект. А това е отглас от време, което Европа иска да остане зад себе си.

Исторически флиртове с чуството за унижение от загубата на Съветския съюз и месианския уклон са сред малкото неща, които руския президент може да предложи на руснаците за да легимира оставането си на власт, в отсъствието на ясна идея как да постигне модернизацията, диверсификацията и конкурентността на Русия. Мяра на краха на управлението на Путин е, че днес всички руски компании листвани на руската борса струват два пъти по-малко от най-скъпата американска компания. Гордостта на Путин - Газпром днес струва по-малко, отколкото струваше в своя пик Юкос на Ходорковски преди 12 години. В този смисъл Русия е отново в изходни позиции от началото на управлението на Путин.

Превключването на Кремъл към по-виртуален и идеалистически тип проповеди - страданието днес оправдава гордостта и изобилието утре - говори за загубата на посока и липсата на реалистичен дневен ред. Този тип егоцентрична национална политика, която Путин преследва, съпроводена от силово геполитическо говорене, неизбежно генерират напрежение, конфликти и войни. Анексирането на Крим, хибридната война в Украйна и пълзящата анексия на Южна Осетия и Абхазия са логически брънки от една верига, която маркира решимостта му да остави в миналото усилията на Елцин и Горбачов да търси разбирателство със Запада.

Путин съзнателно играе на "ръба", с висящата заплаха от военна ескалация, навлизайки в съседите си в отчаян опит да получи признание за последната му останала валидна карта в колодата - военната сила. Енергийното му оръжие - природния газ и Газпром - фалираха. Дрънкането със силова реторика познато от времето на Студената война, усилено да максимум от Кремъл, цели да подложи на стрес тест ЕС и НАТО, да окуражи вътрешните разногласия и обезсили решимостта на членовете им да поддържат на равнище военните си разходи и капацитета за колективен отговор и споделяне на ресурсите.

Съпровождащия пакет от пропаганда и дезинформация - гръмките етикети "бандеровци", "фашисти", "възстановяване на историческата справедливост" и т.н. - не са нищо друго освен словесни фойерверки призвани да отклонят вниманието и осигурят подкрепа от обикновените руснаци. Достатъчно е да вникнем в историческата "логика" зад аналогията използвана от Путин, който сравни значението на Крим  за Русия със свещения храм в Йерусалим. Руският президент надгражда над класическата руска традиция на цезаропапизъм и мантрата за Третия Рим с текущата целесъобразност в политическия пейзаж.


Еволюиращата аргументационна база, която достига месиански висоти не е просто временно отклонение от нормалността. Владимир Путин разбира, че страната му не разполага с ресурсите да дефинира и поддържа рускоцентрична глобална алтернатива на НАТО и ЕС, да не говорим да бъде в състояние да се конкурира равностойност с всеки един от водещите глобални центрове - САЩ, ЕС и Китай.  Той просто търси изгодната сделка за себе си при отсъствието на реални козове в ръцете.


Кремъл може и да успя да "продаде" на руснаците идеята за предопределеността и изключителността на руската цивилизация, но определено надцени себе си като премина червената линия, като застраши екзистенциалната основа на ЕС и НАТО. Той пропусна да отчете този факт, като даде зелена светлина на анексирането на Крим, разчитайки, че ще може да мобилизира достатъчно ресурс на Запада в своя подкрепа. Така, както успя да осуети цветната революция у дома, да попречи на разпространението на шистовата революция в Европа, да спре достъпа на алтернативни газови доставки към Централна и Източна Европа чрез проекта Набуко и да конфронтира САЩ в Сирия, Грузия и Иран, президентът Путин повярва, че още веднъж ще може да успее да разшири границите на позволенотот и възможното в класическата схема на "свършените факти".

Тези на Запад които подкрепят руския президент - националисти, леви интелектуалци и бизнес  - признават тези ходове на Путин за легитимна защита на национални интереси. Но те пропускат да отчетат, че новия национален проект на Русия разрушава основите на европейския ред и сигурност след Втората световна война. Джинът на войната излиза от бутилката, запалвайки огъня на считани за опитомени до този момент национални страсти. Ако Путин спечели Крим и в Украйна това ще означава края на Европейския съюз такъв какъвто го знаем. Промяната на граници и военните конфликти на европейска почва не могат да бъдат ограничени до отделна страна - по линията на свързаността неизбежно ще провокират нови войни, жертви и разрушения. Повече от 4,300 загубиха живота си - това което цинично наричаме "ограничен" конфликт и "странични" жертви. 
 

Владимир Путин не е сам в желанието си да наднича отвъд границата в двора на съседите си- военните акции се посрещат с ентусиазъм от редица европейски националисти и авторитарни лидери. Не случайно най-честите паралели се правят с турския президент Ердоган. Но дори и в рамките на Европейския съюз - има редица ръководни политици които симпатизират на политиките на руския президент - общият знаменател винаги е популизма и острата нужда от задържане на властта в центъра на икономическа криза, дефицит на реформи и провали в управлението.

В края на 2014 година, руският президент подписа новата военна доктрина на Русия, която специално определя НАТО като враг. Провалът на газпломацията на Путин и загубата на Южен поток неизбежно ще дадат подобен вражески статут на Европейския съюз. Страните от Централна и Източна Европа трябва да свикнат с мисълта, че са интегрална част от определяни като враг структури. Това не може да се промени от опити за сепаратистки сделки с Москва. Междинно пространство за маневриране просто няма - в ход е окопна информационна и пропагандна война.

В същото време едва ли има смисъл да се отговаря огледално на конфронатицонната реторика на Кремъл. Но има логика да се разчетат мотивите на опитите на Путин да се конфронтира със Запада и да привлече внимание. Новият руски цар не иска да бъде възприеман като иррационален лидер - той търси признание за своя Евроазийски олигархичен проект за държавен капитализъм, като осигури буферна зона, която да отдели неговата нова империя от евроатлантическата общност. Путин иска да конвертира нефтения и газов кеш в договореност тип Хелзинки за ненамеса във вътрешните работи, мирно съвместно съществуване и правото на собствена сфера на влияние - Украйна, Евразийския икономически съюз и части от Централна и Източна Европа.

Благодарение на своя размер и самопровъзгласена изключителност, синхронизацията на вътрешния и външен процес в Русия с евроатлантическата интеграционна матрица изглежда мисия невъзможна. Но изолацията и може да се превърне в още по-голяма заплаха за световния мир и сигурност, особено при постепенното плъзгане към нова октомврийска революция 100 години след 1917 година или необратима едностранна икономически и политическа зависимост от Китай. Подобна тенденция, ако не се обърне, може да предизвика безпрецедентни геополитически трусове. 


Потенциална платформа за завръщане на Русия към европейските и корени след Путин може да бъде проектирано по калъпа на Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции със САЩ. В него могат да бъдат отчетени спецификите на Русия, но ще инкорпорират всички базисни ценности на демокрацията, пазарната икономика без олигарси, върховенството на закона и човешките права. Санкциите могат да успеят да овладеят екстремизма на Путин - но Русия е по-важна от съдбата на сегашния руски президент. Лидерите след Путин и руския народ имат нужда от позитивен дневен ред и интеграционна пътна карта алтернатива на евразийското пустословие. 
И това трябва да стане днес, а не след като Путин напусне Кремъл.

Не трябва да храним никакв илюзии - битката срещу реакционния национализъм в Европа и Русия е и наша решителна битка, която ще определи бъдещето на Европа и шанса на Русия да съхрани своите европейски котви и идентитет.
***
Препечатването е позволено само при позоваване и линк към оригинала.

Няма коментари:

Публикуване на коментар