вторник, 17 февруари 2015 г.

Списание Мениджър: С външните предизвикателства ще се справим по-лесно, отколкото с вътрешните


Не бе трудно да се предвиди, че предизвикателствата пред България и Европа в следствие на съчетанието на външни и вътрешни кризи - кримската, ислямската и финансово-икономическата - ще поставят на изпитание съществуването както на Европейския съюз, така и на съставящите го страни и нации. Путин вдигна залозите неимоверно, защото няма какво да губи - така или иначе вариантите за добър изход за него не са много.. Нали не си представяме как Владимир Путин залага в глобалното казино съдбата на своята страна, като форсира силови решения и търси признание за нов глобален статут, а европейските страни, в това число и ние ще останем "сухи" и без рани.

В известен смисъл подобно развитие бе неизбежно. САЩ и ЕС носят основната отговорност както за неглижирането на новата руската заплаха, така и за нейното създаване. Всеки девет от десет долара от богатството, с което Путин разполага днес, се дължат на приходите от енергоресурси. Ако Западът не бе форсирал военните си действия в Ирак и подпомогнал възхода на ислямистите при цветни и други революции, ако не бе съдействал за ръста на цените на петрола и природния газ, Владимир Путин щеше да разполага своите претенции в рамките на ограничените си вътрешни ресурси. Повече от три трилиона долара се излязаха в хазната на Русия за последните десет години, които дадоха на руския президент ресурс за сегашните му авантюри и блянове за величие, с който нито един негов предшественик не е имал след Втората Световна Война.

Вместо да насочи полученото със съдействието на Запада богатство, да модернизира руската икономика и усили нейната конкурентноспособност, като съкрати зависимостта от "нефтената игла", той предпочете да изгради вертикал на властта и да се превърне в демократичен "цар". Издигна се толкова нависоко и остана толкова сам, че остана без мирен изход от властта. Владимир Путин е рожба на поредица обстоятелства, но и на личния принос на западни лидери като Шрьодер и Берлускони, на Джордж Буш-младши и още много други. Днес той иска своето от глобалното лидерство и не е съгласен да свири "втора цигулка", което не трябва да бъде изненада за лидер на Русия. Именно благодарение на предоставения му ресурс от Запада, руският лидер успя да си осигури напробиваем вътрешен тил, като превърна собственото си оцеляване в кауза на руския народ. Единственото, което не може да контролира е пълзящата ерозия на икономиката и финансите на страната..

Путин няма приятели и съюзници; не остана нито един ръководител на постсъветското пространство, който да не е наясно с неореализма и имперските амбиции на Кремъл, които поставя под съмнение националните им проекти. Ако не вярвате - попитайте Янукович, Лукашенко, Назарбаев - а те са най-близките. Имплозията на властта се изразява и в свиащите се кръгове "приятели" и съюзници.

На този фон, преливният ефект на трусовете от Украйна и Крим у нас продължава да се усилва и заплашва устоите на българската държавност. Това не е нов проблем - стои поне от времето на Санстефанска България. Но днес имаме шанс да го решим не само в рамките на националните ни възможности, но и на колективните системи на сигурност и развитие, към които принадлежим.

За това разбира се спомогнаха и силно дебалансираните през последните две десетилетия двустранните търговски-икономически и политически отношения през последните близо десет години. Равнищата и структурата на българския износ за Русия, при цялата пропаганда за значимостта и привлекателността на руския пазар, не издават признаци на незаменимост- при всички случаи не са такива, че да"съборят" българската икономика. И това е пряк резултат от политиката на Русия, която се интересуваше само и единствено от реализацията на енергийните си проекти у нас и не даваше равностойни шансове за българските производители и строители на руския пазар. Преценете сами - вижте обемите на износ на Сърбия, Турция, Австрия, Словакия, Унгария, Полша, дори Румъния в Русия, поръчките които техни компании получават от руската държава и общински власти и сравнете с мизерните сделки с български фирми, които като правило се дължат на лични контакти и остават извън междудържавните канали. Стойността на енергийните проекти, които Русия искаше да реализира през и на българска територия бяха на стойност близо 30 милиарда лева - поне половината от тях трябваше да бъдат дадени от българските потребители и данъкоплатци, но почти всички те трябваше да се превърнат в поръчки и бизнес за руски фирми.  Към това трябва да добавим и близо осем милиарда лева всяка година платени на руските компании, вносители на природен газ и нефт у нас. В същото време, българските фирми не получиха нито един значим договор за изпълнение или доставки от руски държвани фирми или държавни институции, в това число и по време на Олимпиадата в Сочи.  Сравнете с милиард и седемстотин милиона преки поръчки за турски компании и близо милиард за сръбски.

Доказателство за небалансираност и неравнопоставеност в двустранните отношения с Русия е и фактът, че по процент на активите в икономиката ни, които пряко или косвено се намират под контрол на руски или свързани с тях фирми, България едва ли има конкурент в Централна и Източна Европа. Тази свързаност бе заложено в модела и програмата на прехода, която трябваше да осигури както възпроизводството на властта на една част от българския управляващ елит, така и да гарантира дългосрочни канали за зависимост от Кремъл, независимо от неговия стопанин.

Докъде стигнапме с този модел вече е ясно. Можем да спорим до каква степен за това са виновни други, до каква ние самите, но е факт, че именно поради свързаността с Русия на значителна част от българския бизнес и политическия ни елит, както и поради преливния ефект на корупционни и бизнес практики от руската действителност, ние не сме в състояние да реализираме пълноценно възможностите на членството си в ЕС и НАТО.. 

Докато с външните кризи имаме добра перспектива да се справим - поне в рамките на съюзите в които членуваме - то с вътрешните кризи и силите, които ги подбуждат, шансовете не са големи.

Кризата в Украйна неизбежно ще ескалира в по-високи орбити на конфронтация и това ще продължава да привнася все по-силно противопоставяне в българското общество. Примирието в Източна Украйна е крехко, то не почива на дългосрочна визия и сближаване на ценностните бази на Русия и Запада. По-скоро наподобява процес на дегизирано с мирна фразеология изтощаване, изчакване кой ще мигне пръв и ще хвърли бялата кърпа.

Заплахите за нас далеч не произтичат само от военните действия или хибридните войни на изток. Огромният проблем на който изглежда никой не търси, камо ли да намери решение са последствията за Европа от задълбочаване на икономическата криза в Украйна и в Русия. Дъното все още е далеч, в двете страни недоволството срещу външния враг расте, а заедно с него и отчаянието и желанието за емиграция.

Ние се пазим от имиграция от юг и югоизток, а големият ни проблем ще бъде имиграция от Украйна и Русия. Богатите руснаци и украинците вече са в Лондон и другите западни столици, у нас ще дойда по-бедните. Забравете за значителни потоци от руски и украински туристи и тази години и в близко бъдеще, но със сигурност търсещите спокоен пристан у нас ще се увеличат.

Турция също е източник на дестабилизиращи сигнали, както пряко, така и опосредствано от ислямската държава и от другите нестабилни точки в Близкия изток. Растящата ислямизация на турската вътрешна и външна политика не може да не бъде разглеждана като заплаха, още повече в контекста на сближаването между Ердоган и Путин. Русия до този момент винаги е била балансиращ ислямския фактор на Балканите и в Черноморския регион - днес политическата целесъобразност събра доскорошните съперници. Дори до оставим настрана символиката и конюктурните елементи в това сближаване по "оста на отхвърлените" от ЕС, синхронизацията и доминацията на антиевропейска и антизападна политика между Анкара и Москва отваря нов фронт за Европа в България.

Ще бъде грешка, ако зад ислямската и имигрантска заплаха от Турция не съзрем и възраждането на турския национализъм и неосманизъм, което си е самостоятелна заплаха. Въпреки провъзгласената политика на "нулеви проблеми" със съседите - нещата съвсем не са толкова безпроблемни. Не твърдя, че няма мегдан за позитивни и конструктивни отношения с Анкара, а просто, че турската политика попадна в изключително сложна и противоречива геополитическа центрофуга, от която може да се роди твърде нелицеприятно за Европа създание.

В Западните Балкани радикалният ислям също усилва позициите си, не без активното съдействие от турска страна. Расте етническото противопоставяне. Самата Европа се превърна в източник на нестабилност при това не само заради генеричните си проблеми - в това число и в еврозоната, но и поради исламския фундаментализъм. Не трябва да забравяме, че терористите в Сарафово бяха влезнали през Европа, не от Турция. Над 3500 души, които се бият на страната на ислямската държава също тръгват от Западна Европа и значителна част минават по суша през нас.

От южната ни съседка сигналите също не са утешителни. Икономическата и финансова дестабилизация на Гърция също не може да не се отрази негативно на България. Не всичко е в черни краски, но позитивните опции са много по-малко от отрицателните сценарии. Дали ще излезне или не Гърция от еврозоната е второстепенно - каквото и да стане - трусовете в южната ни съседка са също неизбежни и уязвимостта и към внос на външна нестабилност също нараства.

Тъй като прогнозата за нестабилна външна среда е устойчива, поне в средносрочен хоризонт не можем да минем през цялостната ревизия на стратегията и политиките в сферата на националната сигурност. ЕС и НАТО са само рамка и възможност, отговорността си е наша. Или рязко усилваме средставата за армията си и за службите за сигурност, за да повишим автономната си способност да се защитаваме, като разчитаме минимално на НАТО /защото няма вариант сами да можем да се справим с едновременни заплахи от три страни - плюс най-значимите - отвътре/ или пълноценно пак увеличаваме но плавно военния бюджет и в краткосрочен хоризонт използваме всичко, което НАТО може да ни предолжи за усилване на капацитета ни да се отбраняваме отвън и отвътре. Тук никой не говори за това да участваме във военни действия извън рамките на ангажиментите ни по член 5, най-малкото в Украйна каквото се опитвам да ни внушат от БСП и Атака. Става дума само и единствено за защита при нападение при което хибридните атаки остават под радара на колективната система за защита, в това число когато ерозията е отвътре.

Горните анализи не нито про, нито антируски, нито про или анти американски - а просто анализи за рисковете и заплахите пред България. В две войни избрахме да бъдем на грешната страна - на иницииращия конфликта. Пренебрегнахме обективнения анализ за шансовете на  противоборстващите страни. Без да бързаме да се ангажираме в какъвто и да е външен конфликт трябва да отчитаме реалните факти в противоборството между Запада и Русия - което по интерпретацията на Путин е цивилизационно, т.е. няма вариант за компромис, поне докато той е на власт - шансовете не са на страната на върхушката в Кремъл. Да, руският президент все още е в състояние да причини огромни беди и нанесат неизброими щети както на своя народ , така и на "фронтовите" държави като България.

Но вариант за загърбване на Европейския съюз и НАТО и за плъзгане по пистата, която крайните русофили и атакисти предлагат, не съществува.

Няма коментари:

Публикуване на коментар