петък, 20 март 2015 г.

За нов национален глобален проект

Дискусионни тезиси. Те стоят в основата на лекция, които изнесох в Нов Български Университет пред Дискусионния клуб по приложна икономика на 24.02.2015 година и предстоящата ми лекция в СУ на 24 март, в Новата конферента зала на Ректората от 18 часа. Моля за Вашите коментари, бележки, предложения и съучастие, защото това трябва да бъде общо дело.

Преди време писах за неминуемостта от Втора (корекционна) вълна в прехода, която трябва да изчисти генетичните дефекти на перестроечната матрица, заложена в модела на прехода още през 80-те години и която да отвори пътя към интеграцията ни в глобалната икономика. Това, което нарекох завръщане в Историята - тема на която посветих книга. За последните 25 години разминаването между глобализационните и преходни рамки в нашето развитие стигна границата на абсурда и се превърна в основна спирачка на развитието ни..

Често говорим за необходимостта от национална доктрина, за визия за националното развитие, за общи цели, които да ни обединяват и вместо да се неутрализират взаимно, да могат да синхронизират личните ни усилия, ресурси и въжделения.


Едни тръгват от класическите постулати на национализма, за да изведат нуждата от нов възрожденски проект, който да стъпи върху националните идеали, етнокултурна самобитност и възпроизведе пореден пик в историческото ни развитие. Проблемът е, че егоистичните националистически въжделения - България в "исконни" граници - е не само част от минало свършено, но и погрешна, дори илюзорна цел, която вместо да възроди, може да спъне развитието, като го отклони по стари, добре познати релси, които водят до поредната катастрофа.


Утопията на Сан Стефанска България, това което се представя като национален идеал, е най-устойчивата илюзия в най-новата ни национална история. Тя доведе до няколко национални катастрофи, защото постави националните ни стремежи в преследване на погрешна и програмирано непостижима цел. Ортодоксалният национализъм и познатите исторически матрици от миналото ни в техния изчистен вид не могат да ни бъдат ориентир в глобалния свят, защото са несъвместими с възможностите и ограниченията на европейските и глобални координати на развитието.


Всеки непреглен през глобалността национално центричен тип проект е не само неадекватен, но и предпоставя субоптималност на развитието, най-вече поради високата достигната степент на взаимопроникване и взаимозависимост на икономиките и обществата, които изключват априори затворения в национални рамки тип решения. Заедно с ерозията на суверенитета на националната държава, нараства ролята и значението на локалността, което предполага предефиниране на репера на оценка на отделния човек, корпорация или правителство.


Трудно се спори с хора, които отказват да видят обективния характер на глобализационните процеси и възприемат глобализацията като егоистичен, користен, идеологизиран проект на САЩ. Глобалните процеси имат обективна, независима от действията на националните правителства страна. Но начинът по който глобализацията се отразява на националното развитие е функция и на субективното възприятие, действия и поведение на отделните правителства и общества.


В съвременния свят никой не е достатъчно голям, нито прекалено малък. Както сполучливо каза преди време Романо Проди, "Европейският съюз е съюз на малцинствата". В пълна степен това важи и за глобалния свят - свят на глобалните малцинства, в който всеки има своята писта, но не всеки е достатъчно зрял и простветен за да може да реализира пълната гама от глобални възможности, като интегрира и надстрои националното си развитие в хармония с тенденции и ускорителите на глобализацията.


Глобализацията е неотменима част от историята от древни времена, но естествените си пропорции тя приема едва след откриването на всички континенти и възможността чрез информационни и комуникационни мрежи да "свием" света до мащабите на екрана, книгата или медията в дома или офиса. Това което глобализацията дава на всеки американец, китаец, японец или която и да е друга нация, като обективна външна рамка, не се различава много от това, до което съвременния българин има достъп. Разликата е в глобализационната матрица и качеството на националните проекти, в рамките на които съвременния българин реализира себе се. При пасивност отражението на глобализацията се самослучва най-често в лошия вариант.

Националният проект трябва да синхронизира и синергизира – индивидуалните и групови проекти на българските граждани. Липсата на качествена глобална котва и свързаност с глобалните мрежи, на обединяваща ценностна база и споделена визия в рамките на национална матрица, лишава българина като индивид и групова общност от ползите на глобалните мрежови мултипликатори. Липсата на оптимална и ефективно структурирана глобална организация, на правила и ефективна регулация на обществените отношения в и извън страната, твърде често води до взаимно отрицание на индивдуалните проекти, до ръст на транзакционните разходи, до загуба на енергия и разпиляване на ресурси.

Ако всички нации имат приблизително сравним достъп до глобалните ресурси остава да търсим причините на изоставането си като страна и хора, на нереализираните си мечти, на неслучилото се благоденствие, за кардинално влошените демографски дисбаланси, социални и икономически структурни дефицити, в неефективния начин по който функционира транснационалната ни мрежа - като публични институции, като политики, като "лепило", което ни държи заедно, като система за синхрон на публични и частни интереси, като индивидуално позиционирани проекти.


Освен по-ниската производителност на труда, която обикновено се изтъква като първопричина за изоставане и за сегашните равнища на бедност, ключов фактор за несъстоялото си догонване в жизнен стандарт е ниската култура на риска и предприемачеството, високите бариери пред ранното откриване и най-вече пред изпреварващото внедряване на върховите технологии и открития у нас.


Изключително неефективни сме не само при генериране на ново богатство, но при неговото съхранение и умножение. Получава се порочен исторически кръговрат - наследените ограничени ресурси раждат по-малко богатство, което пък генетично се програмира с по-къс хоризонт и верига на стойността. Това предпоставя неизгодна позиция на следващите поколения, които започват своето състезание с конкурентите им от други страни от по-задни позиции, без особен шанс за догонване на по-развитите и богати нации.


Желанието за по-висок жизнен стандарт стои независимо от ниските темпове на икономически растеж и наследено богатство. Това измества фокусът от благоденствие чрез риск, инициатива и усилие, към по-изгодно позициониране при преразпределителните процеси.


Един от най-силните ограничители в развитието ни е затворената национална рамка на възпроизводство. Докато сегашните поколения българи стъпват върху наследено богатство реализирано отново в затворени национални граници, при ограничена или нарушена свързаност със света, поколенията в другите западни страни, особено онези, които живеят от половин век в условията на Европейска общност и Европейски съюз, като реализират личните си проекти движейки и разполагайки с глобалната среда през националните си проекти. Те стъпват върху наследната памет, традиции от предишните поколения, на материалното и духовно богатство проектиращо локалността в глобалната среда.

Ключов момент в разбирането на ограничителите пред националния глобален проект е матричната несъвместимост на наследения перестроечен модел с глобалните детерминанти на развитието. Заложеният от перестройката "генетичен" код не предполага равен, а често дори и справедлив шанс за развитието на всеки българин. Мнозинството "отлъчени" от ресурсите на "избраните" обслужват възпроизводството на властта и влиянието на определена тясна група, която и преди и сега се нарича номеклатура.
Неравенството и отварящата се ножица на доходите, особено при устойчивата изолация на значителни групи от активите на развитие, предопределиха краха на надеждите за самослучило се благоденствие след влизането ни в ЕС. Ние не просто не сме в състояние, именно поради наследената перестроечна матрица на развитието ни, да консумираме шансовете, които глобализацията и членството в НАТО и ЕС ни дава. Заради вграденото посредничество на номенклатурата ние не сме в състояние да използваме глобалните мрежи за технологии, знания, иновации, обмяна на хора, идеи, за привлиачане на капитали, за усилване и балансиране на трансграничната добавена стойност в българската глобална мрежа.

Вместо да разработим и реализираме свой оригинален национален глобален проект, ние се задоволяваме с генеричен подражателски тип поведение, което ни лишава от премията на първопроходеца, откривателя и иноватора.


Ключова предпоставка за успеха на нашия национален глобален проект е съвместимостта или поне непротивопоставянето на индивидуалните и групови проекти на българските граждани или социални групи. Макар глобализацията да осигурява значителен простор за оптимизация на индивидуалните писти за развитие, тя предполага поддържането на достатъчно висока институционална, корпоративна и инвидидуална конкурентноспобност, осигурена чрез ефективни механизми на свързаност и споделяне на цели, ресурси и интереси.


Несъвместимостта на текущия проект с глобалния тип национални проекти, предполага задължителен рестарт и дълбоки реформи от "нулата", за да се изчистят системните грешки и кодове заложени в матрицата на развитие по време на Прехода.


Втората вълна включва система от институционални, законодателни промени и реформи, включващи както деструкция, така и ново съзидание. Водещо за разбирането на капацитета, скоростта и характера на Промяната е разбирането за нейните сдържащи фактори или ограничители, както и пътищата за ефективното им преодоляване. Без предварителна оценка за способността на институциите, системите и гражданите да възприемат и реализират тези промени, без премахване или смекчаване на противодействието, без изграждане на устойчива система от мотивационни и позитивни стимули - идеологически форсирана промяна "на сляпо" почти със сигурност ще доведе до сериозно превишаване на разходите над потенциалните ползи. В редица случаи стартовите разходи по отложени реформите могат да бъдат твърде високи, което не предразполага текущо управляващите към радикално действие. А това възпроизвежда статуквото и удължава действието на перестроечната матрица.


Националният проект на България може да бъде само глобален, защото той се реализира при преимуществено и доминиращи националното развитие глобални тенденции.

Той задължително трябва да стъпи върху най-доброто от националните ни исторически, културни и духовни традиции, обогатени през призмата на европейските интеграционни ценности и възможности. Най-голямото предизвикателство при надграждането на националния ни глобален проект върху историческата ни традиция е опитомяване на екстремния национален егоцентризъм и на външните зависимости, сдържащи интеграцията ни в ЕС и глобалната интеграционна система.

Взирането в историческите карти от минало величие не може да бъде пътеводител за поведение в съвремието. Днес няма нужда да се завоюват чужди територии, дори такива в които живят и твои сънародници, защото логиката на отворените граници и свободното движение на хора, капитали и услуги предполага, че конкуренцията между националните проекти не се определя само и толкова от размера на армиите, ресурсната или енергийна база, на наследеното материално или финансово богатство на нацията, а от конкурентнотноспособността на глобалните мрежи за взаимодействие, от взаимодопълняемостта на интереси и ресурси на отделния индивид или група, от каналите за комуникация и взаимодействие. Именно обективния съвременен разрез на мобилността, конкурентноспособността и предприемчивостта на съвременния българин, умението му да се възползва и усилва възможностите по глобалните комуникационни канали и мрежите за възпроизводство предопределя оценката за бъдещото ни като личности и като нация.  


За своя глобален проект съвременния българин трябва да стъпи върху сравнителните предимства на страната, върху съизмерими с глобалността черти в националния характер, върху нереализирания капацитет на груповите и солидарни схеми и мрежите за взаимопомощ.


Обявеното като цел на присъединяването ни към ЕС и НАТО - ликвидиране на изоставането в благосъстояние и жизнен стандарт остава минала нереализирана цел.

България остава закотвена на последно място в ЕС, при това без да скъсява изоставането си от страните пред нас.

Ключовият репер в нашите планове за догонване - средните показатели на развитие в Европейския съюз - губят глобалната си приложимост, защото ЕС губи позиции в икономическата надпревара с другите центрове на глобалната икономика.

Липсата на обединяващи и споделени цели и ориентири предпоставя слабата ефективност на колективните или солидарни проекти, в това число и по-високите разходи по синхронизация на групови и индивидуални интереси и действия.

Трябва да осъзнаем отсъствието на силна центростремителна тяга в нацията - това което се нарича нейно лепило - идеали, ценности, цели, интереси, традиции, морални и поведенчески норми, които ни обединяват.


Разпадането на тоталитарната система породи остра нужда от заместване на "лепилото" на тоталитаризма със солидарност базирана върху сравними ценности, демократични правила и общностен просперитет.


За разлика от Полша например, в която католическата църква успя относително безболезнено да пренесе нацията през трусовете на разграждането на тоталитарната държава и да постави устойчив ценностен фундамент и посока на промяната, то у нас нито процесите на деструкция на тоталитарната държавата бяха толкова радикални, че да отворят естествено място за ново съзидателно усилие, нито православната църква с нейните вътрешни противоречия и ограниченост на посланието успя да даде идеен ориентир и ценностен репер на Промяната.


Бизнес елитът ни също се провали при утвърждаване на споделени и балансиране през общественния интерес модели на развитие, които да изтеглят развитието на цялата нация през корпоративни си успехи.


Самата идея за национален проект и визия, които да обединяват в съзидателно солидарно усилие българските граждани, независмо от тяхното местопребиваване, трудно можеше да си пробие път в рутината на прозаичните битки за индивидуално и групово оцеляване и за надмощие.


Националният проект не може да бъде проста съвокупност от груповите и индивидуални проекти на българските граждани. Докато е логично и закономерно те да излъчват доза егоизъм, общия ни проект не трябва да изключва възможността и правото на чужди граждани да реализират чрез него своите глобалните технологични, финансови, икономически планове. Нещо повече, националният глобален проект на българите трябва да предполагат възможност за отворено участие на българските граждани в други национални глобални проекти.


В този смисъл българския национален глобален проект трябва да бъде инклузивен не само за всички български граждани, корпорации и институции, но и са чужди компании, граждани и институции, които имат отношение към реализирането на нашите цели за изпреварващо развитие и повишаване на жизнения стандарт..


Свърхпроблемът на развитието ни, което националния глобален проект следва да реши е демографския и управлението на регионалните и миграционни баланси.


Липсата на имиграционна политика усилва задълбочава демографската криза отвъд естествените исторически и икономически пропорции. Порочният кръг нисък икономически растеж, висока безработица, висока емиграция - свиващата се квалификационна и възпроизводствена база, допълнително изкривяват картината на демографските тенденции.


Без проактивна политика при имиграцията, без интеграция на малцинствата, българския национален глобален проект не може да функционира ефективно, както по отношение на некачествени входящи имигрантски потоци, но и по отношение обратната миграция на вече напусналите български граждани.


Слабата ефективност на българския "котел за претопяване" на етнически, религиозни, културни различия не предполага успех в приобщаването на значителни компактни групи от имигранти с обособен етно-религиозен произход. Напротив, допълнително могат да усилят фрагментацията в българското общество.


Вместо да чака естествените трансгранични потоци да прелеят у нас "справедливия" ни дял от насочените през ЕС възпроизводствени и квалификационни бонуси, най-вече поради незряла, а често отсъстваща миграционна политика, България инкасира преимуществено негативите на глобализацията и реализира негативни глобализационни миграционни баланси.


Несъстоялите и незапочнати реформи постоянно повишават транзакционните и управленски разходи, което прави стартирането им на по-късен етап все по-трудно и по-ресурсо емко. В този смисъл отлагането на реформите е форма на тяхното текущо и бъдещо отрицание.


Носителите на промяната и двигателите на реформата попадат в двойна преса на самосбъднала се отрицателна прогноза - веднъж защото колкото по-високи са разходите на реформите, толкова по-силен и негативен е ударът върху дръзналите реформатори и втори път, все по-лесно се формира широката коалиция на заинтересованите от запазване на статуквото. В този процес държателите на т.н. "негативна" сила - правото да откажеш другимо да проведе реформа - се превръщат в устойчив и незаобиколим фактор. В общество с нисък праг на толерантност към хората, които поемат риск и проявяват инициатива - доминанта на "нищоправенето" поражда поредни кръгове във възпроизводството на веригата на добавената бедност.


Българският национален проект може да бъде само глобален и защото без участието на емигриралите българи вътрешните ни демографски, квалификационни, финансови, икономически и социални баланси не могат да произведат конкурентен модел.


Подобряването на транснационалните демографски квалификационни и възпроизводствени баланси предполага и ускорена интеграция на малцинствата и на вътрешните виртуални имигранти - незаинтересовани от участие в демократични избори хора.


В сегашния перестроечен модел емиграцията играе ключова роля като предпазен клапан на статуквото, като освобождава енергията на промяната н на реформите.


Ако българските граждани не намират държавата за справедлив и ефективен регулатор на обществени и икономически отношения, те винаги имат опцията да потърсят и намерят по-добър чужд национален проект, като устойчиво пренесат своите предпочитания и активи извън България.


Представата, че веднъж роден български граждани, той е задължен или отговорен за съдбата на страната си и за нейния просперитет, е отживелица. Прагът на патриотичната достатъчност в рамките на националния проект постоянно пада, а вероятността от реинтеграция на напусналите - остава малко вероятно при липсата на конкурентен и ефективно функциониращ национален проект.


Без реверс на емигрантските потоци не само ще продължи да няма критична маса за Промяна, но и нейното качество ще бъде постоянно компрометирано от лоша демографска, квалификационна и ресурсна структура


Глобалната рамка на ЕС за България не е достатъчна и изчерпваща. Нещо повече, глобалните позиции на Съюза се влошават поради незавършеността на вътрешния интеграционен процеси, дефицитите на развитие, спада в технологичното и иновационно лидерство. В допълнение самата интеграция на България в ЕС не е завършена, което не и позволява да черпи позитивите на по-високите етажи на интеграционно взаимодействие. Да посочим отсъствието ни от Шенген /степените на свобода на придвижване и търговия/, от еврозоната, от европейския банков съюз , от ОИСР и т.н.


Каквито и ресурсни дефиците на развитието да имаме, обаче, идеята, че реформите се провеждат само при пълна или поне адекватна ресурсна обезпеченост е несъстоятелна. Успешните реформи в рамките на националния глобален проект не могат да бъдат функция на достатъчна обезпеченост при бюджети с излишъци или адекватно финансирани реформаторски програми. Значителна част от промяната не е свързана само и единствено с държавата и правителствените политики, а с промяната на мрежовата матрица, на визията за развитие на страната и обществото в условията на солидарна заинтересованост и споделеност на инвидуалната и колективната ценностна база.

Трябва да свикнем с мисълта, че някога ще имаме възможността да получим достатъчно европейско финансиране или възможност да натрупваме "гръцки" дългове, които след това да бъдат опростявани. Реформите в условията на устойчива ресурсна дефицитност са правило, а не изключение. Тук логиката на реформаторския процес е, че самите реформи отключват допълнителни ресурси, т.е. те могат да се самофинансират и самогенерират в средносрочен аспект.
Най-важното е да разположим равномерно силите си по трасето на Промяната и максимално да отворим каналите на глобалните мултипликатори, които да използваме като граждани, корпорации и институции.

Осигуряването на бърз, ефективен и нискоразходен достъп до глобалните електронни информационни, финансови, предприемачески, търговски, иновационни и на познанието мрежи е главна задача на държавата и институците като посредници на обществото с глобалната среда.

Вместо да се противопоставяме на глобалните тенденции, трябва да използваме тяхната енергия и усилим личните и груповите си перспективите чрез т.н. айкидо икономически политики. Без глобалните ускорители на развитието, само като разчитаме на познатите вътрешни линеарни ускорители, България не може да постигне догонващо или изпреварващо развитие.

Не липсата на голям машаб ни пречи, а избора на оптимални пропорции, ролеви модел на подражание и ориентири на развитие. Несъразмерността между възможно и желано предпоставят свръхразходи при ресурсна дефицитност, нисък капацитет и други стартови бариери, а това често обрича или отлага реформите. Те, както и глобализацията, се възприемат като заплаха и риск, вместо като незаменима възможност и ускорител.




Не е състоятелна тезата за ресурсната предпоставеност на реформите и защото имаме достъп до капиталовите пазари, а успешните реформи също се и самофинансират след даден етап. В допълнение, всеки ресурс, без стратегия, национален бизнес план  на общия ни глобален проект, без споделена от мнозинството визия и национална идея, не може да произведе по-високи доходи и благоденствие. 

Постоянно търсим оправдание за липсата на достатъчно основение за реформи, за липсата на дързост, докато регистрираме напредъка на другите страни и народи. Пропускаме да забележим очевидното, че огромната част от проблемите на развитието ни са относително лесно решими и не предполагат излишък, дори достатъчност на материални, финансови или институционални ресурси. Напротив, дефицитността твърде често е стимул за иновативност и оптимална рационалност. А решенията се намират не отвъд далечни хоризонти на познанието и опита, а в непосредствената ни локалност и решително действие.


Политиката на ограничаване на разходите и ограниченията не може да даде ключ към реформите във важни сектори - особено в инфраструктурата. Пример са процесите по реформиране на БДЖ. Равнището на дълга и на субсидиите е такова, че кардинална промяна не може да бъде постигната. Съкращаването на разходите под равнища които препятстват нормалното функциониране на системата не предполагат изобщо възможност за нейното извеждане до качествено ново равнище. Тук решението е радикално - изплащане на старите дългове и изграждане на системата от начало в степен и пропорции, които отговарят на стандартите за обслужване на пътници и товари в Европа. Оздравяването на сектора не е привилегия нито задължение на държавата, в него могат да бъдат привлечени и частни капитали като реформата допълни добрите страни и възможности на публичния и корпоративния сектор.

Приобщаването на съвременния българин към глобалната среда предполага преди всичко достатъчна интеграция в локалните мрежи за неговото позициониране в глобалната българска взаимоосигурителна мрежа. Само така движейки се глобално, съвременният българин може да допринася за укрепване на общия ни базов лагер - България - от който да атакуваме глобалния свят.


Взаимодействието и структуриране на възлите в рамките на българската глобална мрежа, ролята и мястото на институциите, на корпорациите и на неформалните сдружения, едва ли могат да бъдат представени в схематичен вид. Колкото и да заимстваме от успешните глобални национални модели, ние трябва да имаме своя версия на българския сегмент в европейския проект, за мястото и ролята на българските инвестиции, капитали, технологии, търговски потоци в този процес. Чуждестранните инвестиции, вносът на технологии и капитали са безспорна предпоставка за успешна глобална интеграция, но те не могат да формират икономическия и финансов фундамент на националния глобален проект на България.  


Какви са основанията за оптимизъм?


Стартираме от ниска база, което прави постигането на видим успех, относително нетрудна и постижима задача. Малките победи са изключително ценни и полезни за придобиването на самоувереност по трудния път за изграждане и реализация на националния глобален проект на България.


Достатъчно е да си спомним историческите примери - миговете в които нацията е била в духовен подем. Материалният винаги е следвал. Винаги сме имали ясна, разбираема и най-вече постижима и неконфликтна с други народи обединяваща цел, която да обедини българите в България и по света. Днес, тя не може да бъде изразена в териториални придобивки, а в това всеки българин да усвои глобалното пространство.. 


В европейска България обединяваща ни цел може да бъде само глобалната конкурентноспоспособност, благополучие и висок жизнен стандарт на всеки българин, независимо от това къде се намира. Крайпътните камъни на движението ни в преследване на тази цел може да бъде придвижването на България по доход на глава от населението и БВП с няколко места напред в ЕС през следващите десет години. Може да бъде изразена с позитивни демографски и миграционни баланси. 


Можем да си поставим за цел постигането на средногодишен икономически растеж от 4%. При всички случаи и темповете и качеството на този растеж трябва да ни позволят да догоним страните пред нас и създадем устойчива тенденция за подем и самоиндуциращ се растеж.


Вторият мотивационен фактор, който да ускори Втората вълна и реализацията на националния глобален проект на България е, че нямаме избор. Алтернативата е срив на нацията или поредната национална катастрофа. Съществената разлика този път е, че докато при предишните национални катастрофи България е съхранила, макар в орязани граници, сърцевината на нацията и демографския си потенциал, днес отворените граници не правят поствоенен тип възкресение възможно. На територията на България просто може да се окаже друга и силно изменена нация. По-голяма част от българите могат да се пренесат устойчиво да живеят зад граница, като намаляваща част от тях се идентифицират с българската си принадлежност. 


Ниските равнище на външния дълг ни дават относителна изгоден достъп до ресурс, необходим за реализацията на стратегията и програмата на националния глобален проект на България и на ключовите реформи. Но трябва да бъде намерен начина реформите и индивидуалните планове на българските граждани да бъдат синхронизирани, координирани и разположени в оптимално съотношение.


Трябва да сменим матрицата на развитието и постигнем виртуална интеграция на всички български граждани, като въведем електронното гласуване.


3 коментара:

  1. Г-н Василев, последната част на статията не правилно форматирана.

    Утре ще взема отношение по темата.

    ОтговорИзтриване
  2. Г-н Василев,
    Присъединявам се към всички представени разсъждения и заключения.
    Ще се опитам да представя малко или повече опростени и практически насочени елементи по въпроса за:

    “необходимостта от национална доктрина, за визия за националното развитие, за общи цели, които да ни обединяват и вместо да си неутрализират взаимно, да синхронизират личните ни усилия, ресурси и въжделения.“

    На първо място нека спомена няколко факта.
    1.Разлика в качеството на труда, както в личен така и в обществен план ( дисциплина ) между България и съседите й Румъния и Сърбия, което чертае и разлики в производителността на труда. Това включва, разбира се, качеството на труда на управление, съдебна система , здравеопазване, правоохранителност, и изобщо институционална.
    2.Един скорошен факт – и в България и в Сърбия предходното лято имаше наводнения. Компенсациите в България за пострадало семейство беше около 350 лева, в Сърбия, където националният доход на глава от населението е по-нисък от този в България, на семейство компенсациите са около 3000 евро. Ясна е диспропорцията в преразпределението ( отклонение - административни и нерегламентирани загуби).
    3.В България държавните служители към общия брой на работещите е 28%, което е типично само за няколко северно европейски страни, със съвсем друга дисциплина и отношение към обществото.
    4.Проблемът с изключително изостанали културно, битово и образователно огромни маси наши сънародници.

    ОтговорИзтриване
  3. 5.Проблемът, че колкото и добра „доктрина“ или „план“ да имаме по горните причини, но не само заради това, с настоящата „инфраструктура“ няма да могат да се осъществят и приложат.
    Или по точно този който внедрява „доктрината“ или „плана“ независимо, че трябва да се опитва да спечели част или цялата политическа система, или сам той да е политическа партия той трябва да търси основата на движението си на първо място всред активните граждани от най-малкото до най-голямото населено място. На базата на общите задачи, солидарността, демокрацията, взаимопомощта, но и на базата на контрол и отчетността на тази дейност, което се дава като възможност от съвременните технологии – информационни системи в Интернет – като основа може да послужи Есграон ( лично имам разработки по въпроса от години )
    Ето някои прости и реализируеми предложения:
    Преразпределение по държавния бюджет чрез „Калкулатор“, който се реализира на базата на - пропорционално на средноевропейските разходи по страни и по пера като проценти от националния доход.
    От спестените ( или планирани след точни изчисления в план повишена производителност ) пари всеки пълнолетен български гражданин получава месечно например 200 +- X лева. ( може да се прецизира за високи заплати и пенсии )
    За държавните служители тези пари или част от тях ще служат за обществените осигурявания, които в момента се дават от държавния бюджет.
    За социално слабите и безработните част от тези пари ще бъдат внасяни за здравни и трудови осигуровки.
    Срещу получаването на тези пари бенефециентите ( гражданите ) ще бъдат задължени да спазват ред правила, които в момента са само на теория. Изискуемите за спазване могат са и правилата по „доктрината“ или „права“.
    Нарушението на правилата или престъпленията, ще рефлектират върху това дали ще се получават парите или ще се удържа част от тях. Ако е възможно така зависими материално системата за контрол би могла да е максимално стриктна ( модел Сингапур ).
    Контролът ще се извършва чрез информационната система, активните граждани и прости правила. Всеки контролиращ или личност за която се подава сигнал ще има ниво на надеждност – няма да се стига до неработещите и бавни съдилища, а ще се ползва информационната система и проверка на достоверност на информацията, както и обективност въз основа на демократичността от една страна, и независимост от човешка намеса заложени в информационната система решения.
    Гражданите, които са социалните бенефециенти имат насрещни задължения срещу спазване на правила на съвместен живот, профилактични здравоосигуритилни мерки, но и известни трудови и социални задължения.

    (c) 21.03.2015 Венцеслав Йонков

    ОтговорИзтриване