петък, 19 юни 2015 г.

Играта на сплашване на Кремъл или кой ще мигне пръв?

Разгадаването на заплашителните послания на Кремъл напоследък не представлява особена трудност. Изглежда способностите за иноваторство и модерност се изчерпват, паралелно със свиващата се ресурсна база и рестарта на тоталитарната държава. Говори се за изтегляне на изборите за президент напред, за да се изпревари вълната от недоволство, която неминуемо ще се надигне при съхранение на негативните тенденции от последните месеци.

С интерес се очакваше речта на президента Владимир Путин пред Петербургския икономически форум, но посланието беше изтълкувано от руската преса като "знак да се бяга от Русия". На форума присъстваха няколко български министри. Това е добре, защото връзките трябва да бъдат поддържани, дори в условията на конфронтация и санкции, защото никой не е вечен. Но се съмнявам, че като "полза" може да бъде интерпретирано озвученото желание от руската страна за възобновяване на проекта Бургас - Александруполис. По-скоро издава раздразнението на Кремъл от отказа на Турция да даде зелена светлина на Турски поток.

Няма никакви изгледи руският президент да предпочете икономиката и търговията, борбата с корупцията или възраждането на регионите, като ограничи военните си амбиции.  Напротив - първо военните разходи, а всичко останало след това. Никой не вярва на Путин, че е в състояние да направи реформи - доказателство е допитването до участниците във Петербургския икономически форум, в която отговорът, който дадоха почти половината отговорили бе "не вярваме, че ще има реформи, липса политическа воля".

"Русия в обсада" и "НАТО се придвижва към нашите граници" са ключови матрици, чрез които руското обществено мнение се държи в милитаристична мобилизация. Страхът и омразата са двата психологически стълба на тази политика. Подобни инфощампи лесно се продават, защото в руската история има висока чуствителност към външния и особено към вътрешния враг. Кремъл удобно спестява собствения си принос и съучастието на съветските лидери за Втората световна война. Реанимира се Сталин, оправдава се сътрудничеството с Хитлер, възхвалява се величието на Съветския съюз и инвазията в Чехословакия от 1968, но това е неизменна част от съвременната интерпретация за непогрешимостта на Вождовете.

Проблемът в тази интерпретация не е, че е трудно НАТО да бъде представен като враг - инстинктите от времето на Съветския съюз не са си отишли, а това, че Русия действително сама ще влезне в коловозите на надпреварата във въоръжаването, която ще я отведе до познатия края на Съветския съюз. Нещо повече, Путин даде неочаквана мисия и смисъл за НАТО в съвременния свят след близо 25 годишна летаргия.

Североатлантическият пакт няма никакво отношение към процесите в обществата в съседните на Русия страни - атлантическият Брюксел нито е предлагал, нито е насърчавал която и да страна от ОНД да стане член на Алианса. На известната среща на върха на НАТО в Букурещ, молбата на Украйна за членство дори не беше разгледана пълноценно. Обратно на внушенията, чрез политиката си на агресивност и сплашване Кремъл радикализира своите съседи, които масово търсят външен контрапункт и закрила, защото се чустват обект на агресия. Достатъчно е да погледнем регистъра на конфликти с руско военно участие само през последните 10 години.  Да сте чули НАТО някъде да се намесвало пряко или косвено? В Грузия - Абхазия и Южна Осетия, в Крим, в Приднестровието?

Заплахите, които се сипят от Москва, че тя "ще насочи ударните си сили към територии, от които произтича заплаха за Русия" са виртуални "заплахи" и нищо повече. В Кремъл трябва да разберат, че трудно ще стреснат гражданите на страните в Централна и Източна Европа при избора между това да има присъствие на НАТО структури на своите територии от една страна и да се окажат сами срещу "непредсказуeмостта" на Кремъл. Колкото и значими да са ресурсите на Кремъл за влияние върху страните от ЦИЕ, те няма алтернатива освен да се съгласят да използват военни активи на своите съюзници за да гарантират националното си развитие. Още повече, че присъствието на тези контингенти само ще фиксира и закрепи автоматичността на гаранциите на член 5, защото е едно Конгресът на САЩ да решава да активира този член в отсъствието на пряка застрашеност на американски военни части, а е друго когато натовски контингенти са обект на заплаха.

Новият кръг в ескалацията на предупредителния и застрашителен тон на Москва е не толкова към Украйна, а към страните и Централна и Източна Европа във връзка с плановете на НАТО за разположение на въоръжения и мобилни сили, способни да отразят от хибриден тип руска агресия.


Реалната стойност на тези заплахи не е особено висока защото силовият елит в Русия много добре съзнава, че не разполага с икономическите и военни ресурси да води война с НАТО извън Русия. Затова прибягва до хибридни въздействие и селективни атаки от информационно-пропаганден тип, които са способни да постигнат резултати близки до тези на военно-политическите въздействия.

В тезата на Кремъл тревожното е, че той дефинира защитата на своите интереси на чужди територии като свое право, дори задължение, което предполага изпреварващи удари. Сега си представете, че всяка една страна от ЕС и НАТО реши да защитава националните си интереси на територията на своите съседки - какво ще остане от мира и сигурността в Европа? Именно за това и процесите след Хелзинки и договореностите след 1989 година имаха свой основополагащ принцип - ненакърнимостта на границите.

Въпросът опира и до това, че между Русия и Запада изчезна доверието. Уверенията на руския президент, че няма да напада НАТО, не топлят никой. Щом атакува Крим, щом атакува Източна Украйна, щом отвлече гражданин на страна членка на НАТО от нейна територия - значи, посланията от Кремъл не струват много - Западът не вярва на Путин. На този етап изглежда, че доверието е невъзстановимо.

Темата за възможни изпреварващи действия от руска страна в Украйна и спрямо страни от НАТО /хибридни/ не може да не стои в дневния ред на военното планиране и защитата на националната сигурност и суверенитет на всяка една държава, в това число и на България.

И тук въпросът е за оценка на заплахата и ситуацията не от гледна точка на чисто националните възприятия на руската заплаха, а от гледна точка на рисковете за колективната система за сигурност на НАТО. А те очевидно растат. Вероятностите от внезапна ескалация и открит военен конфликт е на незапомнено високо равнище след Студената война.  Руските самолети постоянно изпробват готовността на противовъздушната отбрана и на авиацията на страните от НАТО, при това често с провокативни действия, които винаги могат да преминат границата на необратимостта.

Този тип политика разчита на свръхреакция или на играта на "първия мигнал" при повишаване на залозите. Но все пак основният акцент не е пряката конфронтация със стара Европа или САЩ, а битката в междинното поле на Централна и Източна Европа и постсъветското пространство. Търси се нагнетяване на вътрешно напрежение в страните от НАТО и стресиране на реакцията на политическия елит изправен пред хиперболизираните и неуточнени "последствия" от руски силов отговор и от липсата на гаранции за защита в случай на превръщането им в територия на геополитическа конфронтация със стратегически последствия.

Страните от НАТО могат да избират - дали да се ползват от и да допринесат за колективната система за сигурност или да играят самостоятелно някаква неясна игра на "междинност", в която да загубят доверие както на Запад, така и на Изток. 

Пропагандата на страха "да не раздразним Москва" има своите рупори и у нас и то на високи места. Вместо да представяме действията си в изпълнението на задълженията към колективната сигурност на НАТО срещу което получаваме гаранция за националната си сигурност, хибридните войници разгръщат постоянна антиамериканска и антинатовска кампания, гарнирана с форсиран евроскептицизъм. В началото бе атаката срещу ГМО, след това фокусът бе преместен срещу "мръсните" американски технологии за добив на шистов газ,  на дневен ред днес е дискредитацията на Трансатлантическото споразумение за инвестиции и търговия, както и на разполагането на въоръжения и войски на НАТО /представено само като американска инициатива/и т.н. Антиамериканизмът е вероятно най-устойчив рецидив на тоталитаризма и неговите носители  - използват се същите информационни и пропаганди щампи, а често и същите канали за въздействие.


Едно е ясно - България не може да продължава с щраусовата си политика - едновременно да не влага средства в собствената си отбрана и заедно с това постоянно да се колебае дали на ангажира съюзнически ресурс за да компенсира дефицити в усещането за сигурност и в отбраната си.

Прекалено скъп данък се плаща на илюзията, че ако се снишим няма да ни забележат от Москва и някой ще ни спести от хибридните въздействия.

Затова да си припомним базисните истини.

Първо, подобни терзания "дали не реагираме прекомерно" или "снишена позиция не се забелязва" вероятно имат стойност единствено в условията на полу- или горещия мир, в който живеем. Снишаване при остра конфронатция, свързано с неизпълнение на съюзнически задължения е  престъпление и се третира като предателство. Като минимум никой няма да ни защити.

Второ, в условията на ескалация на противоречията и заплахи за колективната сигурност няма място за нюансирана национална междинност. Без да е необходимо да бъдем прекомерно войнствени или да реагираме огледално на руската агресивност, трябва да се придържаме към колективната оценка за рисковете за сигурността и да участваме в тяхното неутрализираме.

Трето, не трябва да храним илюзии, че ще продължават да ни сплашват, - било то чрез насочване на ядрени ракети, или хибридни войници, или друг тип подривна дейност. Ако някой си въобразява, че с междинна политика ще извоюваме милост, значи живее в паралелна реалност.

Както много пъти съм казвал, ядрената заплаха е "куха", освен в режим на взаимно унищожение. Западът процъфтя и надделя над Съветския съюз именно по времето когато целия ядрен арсенал на Съветския съюз беше насочем към американски и европейски столици

Играта днес е на такова равнище, че или играеш "отборно" или оставаш сам.

Четвърто, тъй като сами не можем да покрием рисковете за сигурността си, в това число и вътрешни, имаме нужда от споделяне на ресурсите с нашите партньори - с разузнавателните и контраразузнавателни служби, военните структури - особено в частта ВВС, мобилни звена и интегрирани командвания, системи за ранно предупреждение, информационно-медийни ресурси за противодействия, в това число и при отразяване и контраигра в киберпространството. Трябва да приемем, че тази съюзническа солидарност ще бъде първостепенна ударна цел за въздействие в контра информационно-пропагандна и хибридна война на Москва. Ние имаме нужда от партньорите си за да съхраним суверенитета и способностите да реализираме оптимално развитие в националните си граници.

Затова, когато следващия път четете как американската армия ще изнесе и разположи в Източна Европа танкове и самолети, включително най-новите F-22 за демонстрация на сила /това е единственият в света самолет пето поколение/, и най-вече на готовност за отразяване на заплахи, молете се да не подминат България. Защото е сигурно, както стана в Западна Европа - когато няма заплахи, американските бази се затварят и си тръгват.

За другите не е сигурно.

Повече експерименти с геополитическия избор просто не можем да си позволим.

1 коментар:

  1. Не бих подменил нито една дума от този текст, който продължава да е в сила и днес.

    ОтговорИзтриване