вторник, 14 юни 2016 г.

С Тончо Краевски за КлубZ: Референдумът като инструмент във вътрешната политика

Линк към статията в КлубZ

В най-новата история на Европа, ключово е разграничението между гласуване и демокрация. Гласуването невинаги обслужва демокрацията – с гласуване е издигнат на власт Хитлер и с гласуване България приема „Народната република” през 1947 година. И обратно – демокрацията не изисква винаги гласуване. Има принципи, свързани с правата и свободите на гражданите, които никога не е демократично да се отхвърлят, дори със стопроцентово мнозинство - нарушаването на свободата на словото, например, си остава антидемократично. Вотът е процесуална част от демокрацията, която сама по себе си не притежава демократични качества. Ако се извършва в условия на пропаганден монопол върху медиите, на силен социален афект от скорошни събития, в присъствие на чужда армия, вотът може да стане дълбоко чужд на демокрацията. Огромната политическа сила на референдумите ги прави често мишена на подобни злоупотреби, особено в общества в преход, с неустойчива и променяща се ценностна база и отворени канали за външни въздействия.
Съвременните европейски референдуми биват най-общо три типа: 1. Такива, които се провеждат в демократични условия и с демократични цели; 2. Такива, които целят публично да легитимират (гео)политическо решение, което вече е взето на по-високо ниво, без да е задължително това решение да бъде публично известно; 3. Такива, които се използват като политическо средство за дипломатически натиск или за спечелване на по-добри позиции (този във Великобритания на 23-ти юни е много пресен пример).
Вече би трябвало да ви прави впечатление, че локалните ни версии – в това число т.нар. „референдум на Слави” - не попадат в нито един от трите типа, нито могат да се разгледат като хибрид между тях. Той, заедно с другия понашумял опит за референдум (на Веселин Марешки) развиват опита на опозицията да използва референдума като политически инструмент при невъзможност за постигане на определени цели през законадтелната си дейност. Такъв бе случая с референдума за АЕЦ „Белене“. Но Трифонов и Марешки, макар и не идентични, са местни пионери в един нов тип „потребителски“ референдуми, които стъпват върху популиста „къса“ листа, но се използват като инструмент за пренареждане на обществения ред. За съжаление, това не е от новаторството, с което България може да се гордее, още по-малко, че не е напълно с местен генезис. Тези вътрешни „битки“ са неизбежна стъпка по пътя на съзряването на българската политическа и обществена среда.
Референдумът на Слави върви ръка за ръка в медиите заедно с коментари от типа на „Слави влиза в политиката”. А истината е, че той никога не е излизал от политиката, нито от шоубизнеса, който е политика. Самият му референдум започна и се разви формално като негова и на екипа му инициатива, но никога не е бил само или предимно групово или индивидуално усилие. Този референдум е маркетингов похват с търсен двоен позитивен ефект за инициаторите му. 
Най-дребната тема е дали Трифонов ще влезе или не в политиката, важното за него е да усили позициrте като маркет мейкър на политическия пазар – там, където се правят парите. Може и да изглежда, че опипва почвата за евентуално влизаане в политиката, но се страхува да излезе от комфортната зона на шоуто си. Това е типичен пример на „балансиране на ръба“, но без да се преминава в хазарт. Популяризира виртуален политически проект, за да опипа почвата – нещо като разузнаване с бой, преди за заложи на силна карта в предстоящите разигравания. Стоейки формално извън политика премахва всякакъв риск да се провали, поне в смисъла в който политиците се провалят.
Има защо да бъде предпазлив, не само заради поуките от сагата КТБ и Бареков. Докато анализатори го поставят в една категория с явления от чужбина като Бепе Грило (тоест антисистемни кандидати с потенциал да оберат протестния вот), Слави Трифонов има  проблем, който го отличава от Грило и му пречи да влезе веднага и с бурни овации в политиката. Проблемът му е, че той по един или друг начин винаги е бил част от Системата. Чрез музиката или чрез предаването си, Слави е отправял много политически послания през годините и има репутация на човек, който от началото на демокрацията винаги е бил близък до олиарсите и определени политически сили, правейки се на опозиция на статуквото. Прокремълският крен в неговите предавания е устойчив и неотменим маркер на принадлежност.
Това пречи на хората да го възприемат като истински и сериозен антисистемен играч. Никога не се знае кога в него говори политикът и кога шоуменът. И това е съзнателна линия на поведение. Стъпи ли веднъж в политиката, връщане назад няма – няма bТВ, няма шоу – всичко става истинско.
Стратегията му на двойната писта се срина поради грешката с пошлата режисура със скъсването на снимката на президента. Това, че не е импровизация е ясно и за децата. „Сценаристите“ играят предварително разпределени роли, които да позволят на „главния“ да бъде наблюдател и да цитира Волтер.
И понеже, обществената реакция е силно негативна, а в най-добрия случай за него противоречива, Трифонов вероятно е разбрал, че компрометира най-силното си оръжие – интереса на хората към референдума. Той се издаде, че инициираният референдум няма за цел да променя каквото и да било в  България, нито да фокусира обществената енергия в полза на промяната, а цели на обслужи конкретна вътрешно и външнополитическа конюнктура – задачата да се свали неудобния евроатлантически президент. Трифонов вече няма шанс да спечели значителни части от дясното или център дясното. Съществува реална опасност хората да бламират референдума. Преливащото его на инициаторите на референдума и разкритото задкулисие го обрече още преди да е насрочен. Това не означава, че няма да се проведе, но ефектът на който разчитаха се изпари. Досегашната аура на Слави като спонтанен, демократичен и антисистемен играч, помръкна, защото се забрави, че значителна част от подписалите се „за“ референдума, не го харесват и са сключили временна сделка.
В един по-общ план, „четвъртият тип” референдум екплоатира манипулируеми зони на европейската либералната демокрация, за да експлоатира класическата схема на влияния и контрол чрез управляемите малцинства. Все пак, референдумът на Слави е само частен случай в „епидемията” от референдуми, която е обхванала Европа в момента. Шотландия, Гърция, Холандия, а сега и Великобритания. Общият знаменател е, че всички те поставят под въпрос статуквото в Европейския съюз и без изключение са удобен повод и канал за вливане на несигурност и за дестабилизация на Съюза в унисон със стратегията на Русия.
Първият демократичен „дефект” е, че няма изчистена рамка на теми и въпроси, които могат да бъдат предмет на референдум. На практика всеки, който има финансов ресурс и достъп до медийно време, може да инициира референдум и генерира медиен фокус. При по-ниската избирателна активност на референдумите, мобилизирането на малцинствен и контролиран вот е случването на референдума е функция или на партийна ангажираност (в случая с референдума за АЕЦ „Белене“) или на наличие на значима тема, но винаги на наличие на финансов и организационен ресурс. 
Референдумите са асиметричен лост на влияние, който в много отношения е по-силен и паралелен на парламентарната демокрация. Забележете, дори в нереалната хипотеза, при която 500 хиляди гласа политическо представителство в Парламента (известно е, че далеч не всички подписали за референдум могат да бъдат отнесени към потенциалните избиратели, в случай, че инициаторите се подложат на електорален тест), с тях те биха могли да получат под 8 процента от гласовете. С подобен резултат нито една политическа формация, на практика, не може да реализира значителни законодателни инициативи, нито да смени модела на управление или дори да осъществява активна и ефективна форма на политика. 
Но моделът се счупи – днес левите, националистите и проруските сили не само не могат да спечелят власт у нас чрез избори, но не могат да вземат инициативата, защото не са в състояние да предложат нищо значимо различно и радикално, привлекателно за избирателя. И тук в играта влизат референдумите, включително по внушение от Москва, като инструмент на реална политика. Главното е да се прехване инициативата и да се форматира обществения медиен и политически ред по начин, по който това не може да стане през политиката и стандартния демократичен изборен процес.
Вторият „дефект“ на референдумите, върху който стъпва новата стратегия е феномена на мълчаливото мнозинство – онези около 45% , които изобщо не гласуват, в комлект политически пасивното или „под контрол“ население. Възползвайки се от тази особеност в структурата на българската демокрация, мобилизирането на относителни неголеми малцинства, позволява относително лесно да се направлява обществения и политически процес. Достатъчно е да координирате няколко малцинства – етническо, националистическо, русофилско - в единно и активно действаща група за натиск и сте в състояние да маргинализирате останали извън договорката по-големи политически групи, включително  ГЕРБ.  За тази цел, разбира се е архиважно да поддържате дрязгите в дясно и масажирате егото на десните лидери.
Така изложената политико-психологическа матрица на референдумите има своите дефекти, защото тя е лидероцентрична. С течение на времето лидерът на върха на тази пирамида реално започва да вярва, че маргиналите които го следват и аплодират наистина са „народа”. И започва да се чувства овластен от него. Пресен пример за наченките на самозабравяне е скъсването на снимката на президента в шоуто на Слави и обявяването му за „политически труп”. Постепенно започват да се издават оценки и присъди „в името на народа“, а всички знаем как свършва това.
Демокрацията обаче има и своите механизми за самозащита. Те се крият в Конституцията, Конституционния съд, Парламента и най-вече в постепенна осветеност на тъмните „ъгли“ на схемите с референдумите, което прави все по-трудни манипулациите с тях. Да, „тарикатите“ на прехода могат да спретнат референдум по всеки въпрос, като го използват за да се самопоставят начело на демократичния процес, без да бъдат избирани. Отговорите на въпросите на тези референдуми не могат автоматично да се прехвърлят като актив и популярност, защото задаващите ги не са първоизточник нито на промяната, нито на истината от от последна инстанция. 
За да спечелят правото да говорят от името на народа, трябва да минат през изборния процес. Иначе демокрацията ще се превърне в охлокрация.

Няма коментари:

Публикуване на коментар