четвъртък, 21 юли 2016 г.

Терзания и политика - несъстоялия се дебат по темата колко и какви евроатлантици сме

Повод за тази статия е размяната на реплики между премиера и Радан Кънев, което бе схематично отразено от медиите, без да се зададат истинските въпроси и без да има истински дебат. Борисов определи себе си за пореден път за последен, единствен и изключителен гарант на националните интереси, на членството ни в ЕС и НАТО, с което се опита да затвори темата.
Радан Кънев постигна своето - вдигна топката и предизвика реакция. Но не той е причината премиерът този път да реагира. Борисов усети, че е прекалил с импровизациите в една изключително консервативна сфера като външната политика и отбраната. Създаде се напрежение у съюзниците относно бъдещите му действия - както с необмислената реакция за "флотилията", така и изумилото партньорите ни "разкритие", че сами сме си виновни за тероризма, защото сме се намесили в Ирак, Сирия, Либия и т.н.
Отнесено към България, това би трябвало да означава, че атентатът в Сарафово е пряко следствия от действията на българското правителство, като част от ЕС и НАТО в тези страни. Не си спомням да сме надигали глас. 
Щом френският посланик си позволи да не се съгласи с премиера, което на дипломатичен език означава критика, и теорията му за генезиса на тероризма в Европа. Нормално е френският посланик да е чувствителен по тази тема, тъй като Франция е страна център на терористически атаки и тезата на Борисов, че сме си виновни сами за терора е най-малкото неуместно или действие без такт.
Не съм политик и нямам интерес от личната съдба на един или друг български политик. Интересувам се само от позициите на хората на кормилото на българския кораб, в случая премиера Борисов, и от това той да не се ердоганизира в процеса на дълго пребиваване във властта. Мерилото за това е как приема критиката или другото мнение. Ако не е способен да чуе различното мнение, да е самокритичен, а вижда наоколо само врагове и зложелатели, значи  смята себе си за априрно безгрешен. А това е на крачка от авторитарния прочит на демокрацията, който Ердоган прави в съседна Турция.
Аз не искам България да бъде управлявана от човек с профила нито на Путин, нито на Ердоган, който е загубил нуждата от противотежест на своето мнение и демократичен избор между алтернативи. Не смятам себе си за безгрешен и не признавам правото на другите, особено на тези с влияние, да се смятат за безгрешни. Ако Борисов знае всичко, ако може всичко, ако прави всичко, ако само той знае какво и как да говори пред медиите, ще стигнем неусетно до там, че ще го смятаме за национално достояние и ще стигнем за логичното - за какво ни е нужен Парламент, за какво ни са нужни различни медии, за какво са ни нужни експерти и обществен дебат?. Всеки, който се задържи на власт достатъчно дълго, за да започне да си вярва, че без него светът ще рухне или ще настъпи края на България, значи е поел по пътя, който накрая свършва с Путин или Ердоган. 
Такава България аз не искам.
Не принадлежа към априорните критици на Борисов, най-малкото защото съм готов да му отдам дължимото всеки път, когато направи нещо значимо за страната. Признавам ролята му и умението да реализира популистки политики, които на практика лишиха левицата от жизнено пространство. 
Когато е на прав път, го подкрепям, когато греши казвам направо. 
Разговорът за това накъде вървим с приказките за демилитаризация на Черно море, при новата ситуация в Турция, с новата хибридна агресивност на Русия не може да се отлага без край. В него никой, нито ГЕРБ, нито Реформаторите, нито другите участници във властта не могат да влезнат с претенцията, че всичко знаят и могат сами. Този разговор или дебат трябва да включва и терзанията на премиера, които са напълно легитимни, относно развитието на ситуацията в ЕС и в НАТО. Такъв разговор трябва да се проведе и в парламентарната група на ГЕРБ, и в другите групи и партии, след това в общи формати и в обществото. 
Разбирам, че ролята на Борисов за отстояване на членството ни в ЕС и НАТО е значителна, важна и заслужаваща подкрепа. Вярвам, че когато ножът "опре до кокала" - при евентуален втори тур на президентски избори, десните пак ще трябва да направят нужното за да не се допусне тиха подмяна на евроатлантизма отляво. 
Но избирателите искат честен и открит разговор, а не медийни клишета. 
Още по-ясно е, че премиерът като основен политически играч има пълното право да прави опити да разшири електоралната си подкрепа в ляво и към националистите, като прави изказвания за ексклузивно потребление в Москва. Не само защото трябва да продаде реактор, за което е нужно ако не съдействие, то поне руските партньори да не пречат, но и за да предотврати анти-правителствена консолидация на левите и националистически сили. 
Разбирам, че има много влиятелни хора у нас, за които случването на който и да е от руските "шлемови" проекти е въпрос на живот и смърт. И Борисов логично не иска да ги превръща в крайни врагове, а с много от тях просто сътрудничи.
Ако си спомняте предишният път - през февруари 2013 година - той хвърли оставка, но не след съвещание на ГЕРБ, а след разговор по телефона с президента Путин. Не зная в подробности съдържанието на този разговор, но зная как са протекли някои предишни "беседи" с руския лидер. Не е коректно да влизам в детайли, само ще кажа, че след този февруарски разговор и до ден днешен премиерът живее със съзнанието, че Москва е способна във всеки момент да му разклати стола. 
Понякога, дори твърде често, възприятията тежат повече от реалността.  
В този контекст Борисов изглежда възприема внушенията, които кръгове около него съзнателно подхранват,  че постоянните визити на видни политици от опозицията в руската столица и разширяващото се и все по-видимо присъствие на Кремъл у нас, са предвестник на повторение на събитията от февруари 2013 година. Това пък налага той да лавира между различните центрове на влияние у нас като прави реверанси към политици като Първанов, Нинова, Каракачанов и Сидеров, като оставя вратички за предоговаряне на бизнес проекти с господаря в Кремъл. 
Затова Борисов е избрал да бездейства по темата БТК и опитите на ВТБ да я превземе, затова Овчаров го представлява в Лукойл-Нефтохим, затова Булгартрансгаз и Булгаргаз не са особено активни в усилията за диверсификацията на доставките и транзита на газ. Затова и не реагира на паравоенните формирования у нас. Все в името да си осигури "гърба" от атаки от ляво и от центъра - във вътрешен план, а в по-общ ракурс от Москва.
Той вярва, че атаките от дясно, от Кънев, са безопасни, поне докато може да поддържа репутацията си пред ЕС и НАТО на десен политик. Дори да има хора, които не го приемат, той вярва, че в последна сметка те няма да имат друг избор, освен да приемат че е "единственият избор" или гласуват "с отвращение" за негов кандидат за президент.
Тази схема крие своите рискове, защото лавирането започва да се възприема като именантна и постоянна черта на поведение на българския премиер.
Прави се медиен анонс, и ако има нужда се коригира в движение или доразвива по начин, който да не остави от оригиналното послание нищо. За негова радост и напълно логично нито Москва, нито Западът обърнаха внимание на импровизациите около демилитаризацията на Черно море. В Москва се възползваха от подаръка на Борисов като усилиха неговото послание в глобалните медии като "България е против НАТО в Черно море" - едно към едно съответствие с тяхната позиция, че НАТО няма място в района. Това принуди висши американски военни недвусмислено да заявят, че и САЩ  и НАТО остават активна сила в Черно море. На дипломатически език това се нарича дезавуиране на българския премиер.
В същност игнорирането чрез мълчание или паралелното говорене е учтива, но недвусмислена форма на несъгласие. Демилитаризацията в контекста на реалностите означава само едно - че се съгласяваме с едностранната ремилитаризация на Черно море от Русия и сме против баланса на силите, т.е. изграждане на достоверна отбрана. С лодки и платноходки няма как да се постигне възпиране.
Вместо сила и разум, тези ходове на премиера, разкриха слабост и разкриха известна несъгласуваност между българските институции, която излезе наяве.
Какво по-точно Борисов каза с това, че е против "дрънкането" и "натрупването" на оръжия в Черно море? Единственият, който реално го е направил като се въоръжава с невиждани темпове и като присвои чужд военен флот е Русия. В последната седмица прибавиха още два крайцера към Черноморския флот. 
Военно-морските сили на всички други черноморски страни са в относителен застой, никой не е приемал значително или съществено ново въоръжение. Тогава? Защо не кажем направо, че България не приема милитаризацията на Крим и промяната във военните баланси в Черно море? Изглежда, че се намесваме тъкмо в момента, в който НАТО обмисля мерки по противодействие, с което ерозираме общата решителност. Единственият  вариант за участие на НАТО е регионална инициатива със засилени и постоянно учения, с привличането на ресурси от други страни членки на НАТО. 
Не мислете, че някой съюзник извън Черно море, умира да изпраща свои кораби и моряци, за да ни защитава. Това което Доналд Тръмп казва, че на Америка и е писнало да финансира НАТО, ще го каже и Хилъри Клинтън - отбрана без съучастие няма да бъде възможна. В същност винаги имаме алтернатива - снишаване и "балансиране", в процеса на което да загубим своята независимост под шапката на НАТО и ЕС. 
Тук не става въпрос само за това, че отново ще тръгнат приказки за това, че сме най-верен съюзник на Москва в Европа, а че зад този параван отново ще тръгнат сделки и проекти по политическа целесъобразност, в края на които ще бъдем лишени от десетки милиарди. 
А това е в последна сметка разликата между бедността и богатството на една нация, между перспективата да останеш в страната или да емигрираш, между Родината и територията.
Участието ни в ЕС и НАТО е единствената ни гаранция за развитие и сигурност, а ангажиментът им към нашия региона е гаранция за автоматизъм на клаузата за солидарна защита и споделени възможности. 
До тук нещо да е неясно?
Натрупването на въоръжения и нови нападателни ракетни комплекси, включително крилати ракети в Крим, които могат да поразяват цели на вода и суша в цялото Черно море вече сковава волята и решимостта на политиците ни. Те се съобразяват, но не толкова от страх, колкото поради вроденото си чувство да не спазват правила и принципи, а да лавират според усета си за текуща изгода, в това число и като търгуваме с възможността да спираме отбранителни инициативи на НАТО? 
Или вярваме, че Русия не е заплаха и че никога няма да използва военна си мощ в Черно море срещу нас в случай на егоистична преценка?
Колко струва това религиозно вярване на фона на множеството прецеденти в историята, когато Русия е нападала България? Това, че сме ги крили в учебниците, не ги прави невалидни -. 
не един път, без предизвестие, без основание. При всеки един от случаите в които Съветския съюз и Русия са ни нападали, България не е била активен фактор, но това не е успяло да предотврати жертвите сред цивилното население и войните ни. 
Как се нарича действие или политика, при които вместо да се засили отбранителната способност на нацията пред лицето на възможна заплаха, която е припозната като достатъчно достоверна на равнище НАТО, премиерът говори за разоръжаване - защото това значи демилитаризация? Ако той има логични или обосновани притеснения, защо не ги сподели със съюзниците си, да ги обсъди във вътрешен кръг преди да пристъпи към медийни изяви. 
Какво е това, ако не политическа некоректност, ако излизаш от доверителна беседа с румънския президент, и без да си сигурен, за какво става дума, с медиен апломб отхвърля собствената си представа за споделеното. Да не забравяме, информация и предложения от подобен характер, винаги се считат за поверителна информация на НАТО. 
Всички други в НАТО са ястреби и военнолюбци, само Борисов е гълъб на мира? Не е лоша и тази позиция, но издава двоен стандарт? Да си спомняте да е реагирал по подобен начин, когато леви политици с патоса на партизани приветствуваха победата в Третата световна война на Русия /анексията на Крим/ и "предстоящия" поход към Балканите? 
Нито дума..
Вместо реална оценка на ситуацията чухме, че Западът бил се примирил с анексия на Крим от Русия, ерго няма какво да направим, освен да работим за сваляне на санкциите, за Южен поток, който минава през Крим? 
Къде тук точно виждате евроатлантическата позиция?
Депутатите от ГЕРБ, както и всички парламентаристи и българската общественост, имат право да бъдат информирани не само от военния, от външния министър, но и от самия премиер, как да тълкуват разминаванията в думите. 
Борисов може да е голям майстор на медийните въздействия, но в сферата на отбраната и сигурността, там където има правила и екипност, не е особено силен.
Не става с медийна нервност пред камерите на заседание на МС. Щом има нужда да го защитават военния и външен министър, че е евроатлантик, значи съзнава, че е прекрачил "червена линия". 
Да, правителството не е вземало никакво решения, които да поставя под съмнение евроатлантическата ориентация на страната. Но това не е заслуга толкова и само на премиера, а на това, че въпреки неговите импровизации, другите министри спазваха неотклонно утвърдената от Парламент и правителство - линия. Слава богу, че Ненчев и Митов могат да заявят, че правителството не се е отклонявало от тази линия, като удостоверение за евроатлантизма на Борисов.
Нека премиера се опита да повтори същото упражнение по същата тема с главния прокурор или шефа на ДАНС, по отношение на дейността на контраразузнаването, по отношение удостоверяване на своите европейски и атлантически ценности. Но нито единия, нито другия имат авторитета и доверието на военния и външния министър.
Премиерът и президентът много добре се допълваха - докато Плевнелиев беше хранителя на евроатлантическата ортодоксалност, Борисов можеше да се позволи флиртове и по-меки анонси към Кремъл. 
Съюзниците ни знаеха ли, че опре ли работата до важните неща - всички на високо място във властта действат заедно.
Но новата активност на премиера и променената ситуация в региона и особено ескалацията на предизвикателствата към НАТО в сферата на сигурността и отбраната, засилиха чувствителността към очакванията за лоялност и колективна и споделена отговорност.
Страстите около тези теми само показаха, че кампанията за президент на България ще се фокусира върху достоверността на ангажиментите, които кандидатите могат да поемат за съхраняване евроатлантическата ориентация на страната. 
Само с лозунга - всички сме евроатлантици - няма да се мине..


При препечатване или позоваване моля да се дава линк към оригинала

Няма коментари:

Публикуване на коментар