петък, 15 юли 2016 г.

Bulgaria Analytica: Икономически измерения на русофилството – от идея към бизнес - втора част

Линк към оригинала
Българо-руските търговско-икономически отношения в най-новата ни история никога не са имали балансиран характер както като равнище, така и като структура. Отношенията между царска Русия и България, благодарение на наложената от Петербург схема на зависимост след 1879 година – издръжка на окупационния корпус, различен тип оформени като „дълг“ плащания за заслуги и като признателност, откровен рекет или откупсрещу ненамеса на Русия във вътрешните работи на княжеството и на Царството, винаги са изкривявали и неравнопоставяли отношенията между руския и българския бизнес. Вероятно един от редките периоди на относителна балансираност е бил периодът между възстановяване на отношенията и Втората световна война.
Москва винаги е вкарвала политическата целесъобразност в мотивацията и движещите сили на икономическите и търговски потоци.

​За разликата между плана Маршал и плана Сталин

След Втората световна война България губи тотално суверенитета си да определя какво да развива сама, какво да изнася и какво да внася. Достатъчно е да си види разликата между плана Маршал на САЩ, който помогна на Западна Европа да се вдигне от руините и да започне да функционира „на собствен ход“, включително като насърчи износа за САЩ и грубата реалност на Сталиновия режим, който не само ни кара да плащаме всички разходи на Червената армия у нас, но и прехвърли през схемите на братските договори финансови задължения на Варшавския договор и на СИВ, в това число и дегизирани като „общи“, операции на КГБ и външнотърговските дружества.
Под диктовката на Москва нагазихме в безпрецедентен дълг след войната за да финансираме форсирана и необвързана с икономическа и бизнес логика индустриализация по съветски модел, която ни вкарва в дългове, отново към Съветския съюз. В края на 50-те години настъпва първия фалит и резултатът е продажба на значителна част от златния резерв за да покрием форсираните дългове към Москва. През 1959 г. натрупаните по време на Царство България 26 тона златни резерви са преместени в Москва под предлог, че сградата на БНБ нямало да издържи на атомна бомбардировка – !?. До 1962 година продаваме 21 тона от златото си срещу рубли, уж за да изчистим дълга, вместо да ги продадем в Лондон срещу твърда валута и след това да погасяваме.
Докато Западна Европа формира интеграционни общности, усилва мащабите на пазарното търсене на континента, отваря достъпа на европейските корпорации и инвеститорите до глобално свързани пазари, България и другите страните от СИВ, се развиват в рамките на смятаното за нужно и полезно от ЦК на КПСС и висшата върхушка на Съветския съюз. По същото време, Москва си запазва възможността да развива отрасли, чиято логика на съществуване се определя от глобалното и позициониране, а не от пазара на страните от СИВ.
Това, че в България, уж по силата на международното разделение на труда, се пада да развива информационни технологии, отразява най-вече признанието, че Съветският съюз сам не е бил в състояние да получи достъп до западните пазари и технологии.
Почти всяко следващо десетилетие – и през 70-те и през 80-те години тази програмирана извън логиката на пазара схема логично води до ръст на задълженията ни към Съветския съюз и Запада, като усилва диспропорциите между износ и внос.
Наследеният след 1989 година асиметричен модел и днес програмира тези „генетични“ диспропорции.
Мит е, че България и страните от бившия Източен блок разрушиха взаимовръзките си с Русия. Напротив както ликвидацията на СИВ, така и прекратяването на разчетите във взаимната търговия между нашите страни, бяха инициатива на Москва, защото там бе преценено, че така ще бъде по-изгодно да продават нефт, газ и суровини срещу валута. Там разчитаха, че бившите партньори вече не си струват, още повече, че по оценка на руските политици от това време, дори и без СИВ, тези страни оставаха зависими от вноса на нефт, газ и суровини поради свързаност по технологичната верига.
И тези анализи не бяха без основание – преносната инфраструктура за природен газ и нефт предпоставяше тази зависимост. Така беше и при вноса на суров нефт у нас за рафинерията в Бургас, което бе и си остава най-голямото перо в търговския и платежен баланс на страната.
В допълнение – елитите бяха толкова здраво и силно интегрирани, а Западът изобщо нямаше желание да прекъсва тези връзки, като легитимира модела на прехода сервиран от Луканов, че руската връзка на българския бизнес и политически елит достатъчно дълго време се възприемаше като непротиворечаща и неконфликтна на интеграцията на България в ЕС и НАТО.
Докато не дойде Путин на власт.


​Имаше ли друга възможност за приватизация на Нефтохим?

Не е вярно, че никой друг освен Лукойл не е проявил интерес към приватизацията на Нефтохим, нито пък че изборът е бил предпоставен поради технологична зависимост от вноса на руски суров нефт.



В качеството си на председател на Агенцията по чуждестранни инвестиции в правителството на СДС – на тази позиция бях поканен като външен и политически необвързан експерт – се бях ангажирал да привлека потенциални инвеститори и с доста усилия успяхме да убедим най-голямата компания в света – Ексън–Мобил да изпрати екип, който беше готов да обсъжда сериозно придобиването на мажоритарния дял. Нито дълга на компанията беше проблем, нито технологичната зависимост.
Още тогава широко бе разпространено мнението, че няма западен инвеститор, който да се интересува от активи, които са свързани в технологична или суровинна верига с Русия. Оказа се, че това не само не е истина, а удобна фасада зад която местни посредници защитаваха позициите си при обслужване на вноса на енергийни суровини и стоки от Русия.
Руският суров нефт не само можеше да се внася от всяка друга западна компания, но и на пазара имаше достатъчно конкурентен друг суров нефт със сходни на руския нефт качества. Не случайно след приватизацията Лукойл нерядко внасяше нефт от други дестинации извън Новоросийск, без това по никакъв начин да се отрази на преработката.
Помня, че представителите на Ексън-Мобил не смятаха това за проблем изобщо. Въпреки относително високата си позиция – тогава АЧИ беше на пряко подчинение на МС – не успях да уредя исканата среща на най-високо равнище, която бе нужна за да се уверят представителите на Ексън-Мобил, че някой се интересува от предложението им. Стана ясно, че състезанието е закрито и има вече поет ангажимент.
Припомних си тази случка, дванадесет години по-късно, когато друг американски гигант – Шеврон дойде в България, спечели честно търг и бе принуден да напусне.
Разказвам това, за да аргументирам позицията си, че асиметрията в българо-руските търговско-икономически отношения до ден днешен не е естествен и неизбежен, а съзнателно моделиран процес, функция на актуални политически интереси и матрица на взаимодействие между българския и руския елит.
Стремежът за реализация на бизнес отношения през политически канали, който няма друга мотивация, освен индивидуалните ползи на участвуващите политици, предопределя и безпрецедентно високата тежест на междуправителствените споразумения като равнище за решение на бизнес въпрос – договори за търговия, проекти, включително финансови схеми.
Остава една много малка част в двустранния търговски и икономически поток – която е оставена на свободнатаинициатива на бизнесмени от двете страни, но и тя твърде често попада под ударите на различен тип административни и бюрократични натиск и въздействие.
Зависимостта на търговските отношения между двете страни от политиката на Кремъл и специфична извънпазарна скала на интереси на българските политически и бизнес проксита прави двустранните отношения несъизмерими и несъпоставими с европейската и глобална интеграция на България

Русия не желае да се конкурира на българския пазар в запазените си периметри на влияние.

Кремъл винаги е гледал на България като запазен периметър на влияние, свободен от конкуренция пазар, на който могат да се пласират руски стоки и услуги и реализират политически бизнес сделки от всякакъв калибър. 
Най-видимият аспект на този интерес е стигащия до 7 милиарда долара осигурен чрез междуправителствени споразумения и монопол пазар за пласиране на руски нефт и газ всяка година. И това е само входа на веригата в тази област – след това имате рафинерия, акцизни складове, вериги бензиностанции, търговия и дистрибуция на газ и т.н. Тоест на края на това входящо уравнение имате стоки и услуги, които в различни години са надвишават 20 милиарда лева във вторичен и третичен оборот.
В последните две години вносът от Русия най-вече поради сривът в цената на нефта се съкрати повече от два пъти до около 3 милиарда долара, но затова се вдигнаха маржовете по веригата до крайния потребител на газ или нефтени деривати.
Не се чудете защо цените у нас на бензина и дизела не падат пропорционално на динамиката на глобалния пазар. У нас пазар няма или ако има той е „пленен“.
Има много скрити или не толкова добре осветени детайли в картината, включително по линия на широко афишираните успехи за отстраняване на посредниците, а те просто се заместват или подменят в отработената схема за отклоняване на ресурс.
Около вносът на енергийни суровини и енергетиката и свързаните финансови потоци се формират устойчиви групи на интереси на политици и бизнесмени, които имат пряка мотивация да съхранят матрицата на монополни позиции на руските компании, при това често в по-голяма степен отколкото руските им партньори.
Ето защо Вие не виждате никакъв прогрес или напредък в сферата на либерализацията на доставките или транзита на природен газ, нито в изграждането на интерконектори или проекти за проучване, добив, съхранение или търговия с газ извън установените рамки на свързаност с Русия.
Трудно е да се оцени съучастието на българския висш политически елит, т.н. гранд корупция, но е ясно, че тя далеч не е фиксирана само в ляво или само в дясно, а се проследява на различни равнища на представителност – Парламент, държавна администрация, съдебна система, мениджъри на държавни компании, медии, неправителствени структури.
През годините съм чувал всякакви истории за зависими от бизнес с руски компании български политици и висши държавни служители. Като посланик за рекорден период от повече от шест и половина година зная много, което поради професионални причини не мога да споделя.
Ще кажа само, че идеята, че Русия постоянно ни натиска, а нашите политици са принудени да „отстъпят“ е дълбоко погрешна. Значителна част от политически мотивираните бизнес инициатива изхождат и са развиват при активна, дори пионерска роля от българска страна.
За тези хора русо или кремлино-филството е само удобна среда за реализация на тези планове.
Докато всеки един от проектите на шлема стигне до публичност, той има достатъчно дълъг инкубационен период, в който различен тип посредници и политически предприемачи работеха зад кадър, често извън контрола на Парламент или дори официалните институции.
Мога да твърдя, че в редица случаи много от „горещите“ идеи, напиращи от страна на българските политбизнесмени, бяха охлаждани от разума на руските ни партньори, които все пак знаят да смятат приходи и разходи. Така беше при ранния Путин, при правителството на Касянов и Кудрин, докато руският президент не предпочете да смени модела с вертикала на властта и с кръга от приближени олигарси, което напълно промени картината.
Много разумни доводи съм слушал от страна на професионалистите в различни руски компании и институции, както и предупреждения, че не бива да скачаме в инициативи, които не са внимателно претеглени от гледна точка на „ползи – разходи“. Достатъчно е да си спомним за важната роля, която посещението на заместник-министъра на енергетиката на Русия, който отговаряше за атомната енергетика, Булат Нигматулин изигра за отрезвяване на редица политици у нас, които бяха полетели в мисълта за лични ползи при гарантирани десетките милиарди сигурни загуби по проекта Белене.
Шефът на Лукойл също предупреждаваше, че проектът Бургас-Александруполис не е в наш интерес. Шефове в Газпром, бяха склонни да разглеждат различни варианти на гъвкавост относно предоговарянето на договора за доставка и транзит на природен газ през 2006 година, които нямаше да ощетят така директно нашата страната, както предлагаха тогавашните ръководители на енергетиката.
Водени от общата загриженост именно за бъдещето на българо-руските отношения, за това което ще оставим след себе си. Защото е относително лесно да се занимаваш с бизнес като политическото посредничество и да похарчиш няколко милиарда в преследването уж на гранд идея, която накрая се оказва гранд-корупция с гранд ползи за тесен кръг от олигарси и гранд загуби и за българския и за руския народ.
Уж в името на русофилските идеали.
Последиците от тази късогледа политика ще останат за следващите поколения руснаци и българи, които вместо да се заемат с позитивна енергия и надграждане, ще трябва да разчистват авгиевите обори на взаимни претенции, дългове и взаимна неудовлетвореност.
Уж от сутрин до вечер зоват за по-близки отношения, а ако видят цифрите на посетилите Русия българи ще помислят, че сме прекъснали дипломатическите отношения. Равнището на взаимно подозрение и недоверие е безпрецедентно високо.
И това всичко защото неколцина политически олигарси у нас и в Русия са решили, че освен през политиката друг начин за постигане на политическите си цели и на благоденствието на собственото си семейство, на близкия си политически, партиен или бизнес кръг, освенчрез държавен бизнес с Русия, нямат.
Познавам мотивацията и мисленето на изповядващите тази логика политици на високо равнище и у нас и в Русия. Тези хора никога не са били движени от мисълта, че трябва да видят балансирани интереси и крайния резултат на своите усилия и чак след това да потърсят материално или друго изражение на своето очакване. Напротив, с или без Белене, с или без Южен поток или който и да е друг проект – важното е да реализират посреднически услуги около текущи финансови потоци. Дори в редица отношение тези хора нямат изгода от случването на проекта без тяхното посредничество. Затова са им необходими административни или други препятствия, които да ограничат сферата на „свободно“ случващите се бизнес отношения между нашите страни.
При освободена от държавна намеса търговия, така както се случва в отношенията ни със Запад, те не могат да капитализират своето посредничество.
А друго не могат.
Не се учудвайте тогава, че практически нито един проект не е случил, още по-малко по време или в рамките на бюджета. Няма воля и ум, които да оценят и терапират рисковете на всички възможни, мислими или немислими полети на човешкия интерес в рамките на динамична политическа конюнктура и на политическа корист, от които зависят проектите.


Няма коментари:

Публикуване на коментар