четвъртък, 4 август 2016 г.

Несигурността - новата нормалност и стрес тестове за политици -

Въпреки, че получавам и обработвам доста информация, дори нетипично много за човек, който би трябвало да се занимава с професионални анализи на проектни и бизнес рискове, сам се изненадвам, когато хора на върха започват да се кахърят медийно и оправдават действията си с рисковете на международната обстановка. Някои дори си позволяват да превръщат собствената си несигурност - реална или режисирана – във внушение към електората. От една страна за да смъкнат очакванията му за качество на управленска реакция, а от друга да изтъкнат собствената си незаменимост.
По телевизионните студия зачестяват случаите на откровена истерия, която прикрива обикновена посредственост. По липса на друго съдържание, ни заливат словесни "бежански" вълни и то по време, когато сме в относително затишие по тема - броят на влизащите в страната е умерен до незначителен.
Няма нови актуални факти за бежански орди, но истеризиращите ни наблягат на това което е било или това което може да бъде - с нетната текуща стойност на бъдещата възможна катастрофа.
Със сигурност мога да подскажа няколко събития, с по-висока вероятност да се случат и са се случили, с по-мащабни последствия за страната, отколкото бежанците. Но говоренето за тях не е политкоректно и безинтересно от медийна и партийна гледна точка, макар, че ще ни засегна много по-дълбоко и по-дълготрайно отколкото актуалните обекти на масова медийна суета.
Във Франция и в Германия бежанците изнасилват, тероризират, грабят. У нас поради липса на местни еквиваленти и други основания за стрес се коментират чуждите "новини", при това удобно поднесени, така че бедата „там“ да гипсира съзнанието и да ни убеди, че макар и да нямаме бежанци, производни убийства и изнасилвания, ехото не трябва да заглъхва в името на Родината и националната сигурност. Поне докато минат изборите.  
Имаме си разбира се подобни тежки престъпления, но те са дело на местни герои, голяма част от които остават безнаказни, неразследвани и неосъдени. Но думата ми е за Франция и Германия. Това тук не е проблем, защото ние правим съдебна реформа. Без край.
Не е за прайм тайм да говорим за реалните, обикновени и скучни проблеми, които упорито не се решават, нито за тоталното пленяване на държавата от групови и олигархични интереси.
По-лесно е да отведеш българите в някакъв имагинерен свят, в който мачо герои ловят бежанци като покемони, има поле за словесна храброст на хора, които се снишават пред истинските проблеми, но громят инокамислещия българин, съюзниците и партньори. Ако възхваляваш Орбан, Тръмп, Путин или Ердоган си "вътре", ако "задаваш" прости въпроси за несвършената работа и непоета отговорност си "аут". 
Лошите сценарии в историята са винаги възможни, но рядко са базисни, колкото и това да не устройва българските политици. Войните се случват не защото са неизбежни, а защото властимащите не правят достатъчно за да обуздаят агресорите и вместо да се изправят срещу тях докато заплахата е все още малка, се опитват да я балансират и умиротворяват. 
Ако прекалено много неща се случват в зоната на екстремниото за нашето съзнание, то това е сигурен признак, че или нашите сетива са уморени и притъпени, или светът се е променил за нова нормалност и нови стандарти. Като човек, който дълги години се е занимавал с теорията и последствията на глобализацията мога да имам претенцията да твърдя, че светът не е станал нито по-рисков, нито по-опасен за живота на хората. Днес не даваме жертви във войни или от терористи. Най-много се загиналите по пътищата, от заболявания на стреса, от липсата на грижи, които не оказваме, от липсата на състрадание и съпричастност.
Внушават ни, че трябва да си затваряме границите, че трябва да приемаме извънредни мерки срещу тероризма, че ни трябва извънредно законодателство за да управляваме в условията на устойчива извънредност. И всичко защото не си вършим нормално работата, не приемаме като естествена нуждата от промяна, а реформите като първото ни и естествено задължение. 
Ако не сте разбрали, освен граница на ЕС, сме вече граница и на НАТО. Затова правим проекти за ж.п. алтернатива на Босфора и координираме плановете си с Гърция. 
Мрачните прогнози за Турция са нормални, но в никакъв случай не извънредно събитие. Поне за хора, които виждат в еволюцията на Ердоган през последните петнадесет години закономерност и последователност.
Затова тръпнем от страх Турция да не се обърне срещу Европа и да активира бежанското си оръжие. А истината е, че ние отдавна трябваше да имаме план Б, заедно със съюзниците от НАТО и ЕС. 
Каквото и да говорят от Анкара, казаното от идеолога на Кремъл Александър Дугин на Евразийски форум в турската столица преди 15 юли е сигурен признак, че Москва не е останала изненадана от „преврата“. Думите на Дугин изцяло се вписват в стратегическото направление на руската външна политика – обединяване и координация на всички ресурси в името на изграждане на антизападен съюз.
Да, можете да не вярвате, но откакто Путин е на власт, ислямът играе ключова роля в неговата вътрешна и външна политика. В Съветският Съюз също имаше игра с радикалния ислям, но вътре в страната имаше място само за съветския светски ислям, който се проповядваше в Татарстан. Днес Путин гради съвместни планове с радикалните ислямисти чрез заиграването си с Кадиров, за когото законите на шариата са по-важни от законите на Руската федерация.
Родните български патриоти и националисти горчиво се самозалъгват, че могат да разчитат на православната свързаност с Русия за да изградят защита срещу радикалния ислям на Ердоганова Турция, докато православният Путин изгражда стратегически съюз срещу Запада.
Източното православие на Русия, към което нашия Синод безкритично гравитира, и ислямизираща се Турция имат общ знаменател - това е неприемането, дори омразата към западната цивилизация, нейните ценности и норми, които изискват спазване на човешките права и свободи - индивидуални и групови.
Българските политици, които говорят за нуждата от "отчитане на интересите" на Москва предпочитат да боравят с виртуалния, а не с реалния Владимир Путин. Те изобщо не разбират руския президент, тоталното отсъствие на религиозни и нравствени котви в неговата политика извън текущата полезност и интереси. Вие можете да наречете всякак отношенията ни с Русия днес, но не и "братски", "славянски" или "безкористни". Ако не вярвате вижте си сметката която трябва да плащате.
Ислямският уклон на Путин не намира израз само в липсата на федерален контрол върху Кадиров, строителството на джамии в Русия или на специални отношения със Саудитска Арабия и Турция, но и в системни опити да насочи разрушителната енергия на радикалния ислям към западните столици, за да бъдат принудени западните лидери да търсят закрила от Москва..
Православието на Путин и ислямската карта на Ердоган са две страни на една и съща неоимперска политика, базирана на реваншизъм и свръхамбиции. В преследването им са оправдани всички прийоми, включително форсираните геополитически етюди с бежанците, заиграванията с терористически организации, сътрудничеството с войните на киберхалифати и всеки друг опонент на Запада.
Тектоничните трусове, които кампанията на Тръмп причинява в Европа, при това само в качеството му на кандидат-президент, са без прецедент в следвоенната история.
Намесата на Русия в предизборната кампания в САЩ не показва толкова силата на Кремъл, колкото слабостта на днешна самоизолираща се Америка, нейната тотална неспособност да назове открито противниците, да води битка с тях и да ги победи.
Достатъчен е само примера с кибератаките срещу щаб квартирата на Демократическата партия.
Нито един чуждестранен лидер до този момент - нито от Европа, нито от Израел, нито от Азия, не е съумявал да се намеси толкова открито и брутално в суверенната американска демокрация, както успя да го направи Владимир Путин. Не защото Русия успя да се превърне в нов икономически и финансов гигант. А защото има авторитарен лидер, който има критично преимущество пред западните си опоненти, които са принудени да маневрират в средата на медийна и политическа коректност, приспани инстинкти за самосъхранение, и блокирани механизми на демокрацията.
След Брекзит и Тръмп, нито НАТО нито ЕС не могат да останат същите. Въпросът е дали ще излезем от кризата по силни или ще тръгнем да търсим спасение по-единично, както ни внушават от Москва.
Разломът в отношенията между съюзници отново е най-вероятен да настъпи по линията на позицията по санкциите срещу Русия. Путин е "на въжетата" и няма какво да губи.
Докато се паникьосваме за последиците от Брекзита, не си даваме сметка, че излизането на Британия, дори и да се случи, което никак не е сигурно, по никакъв начин няма да бъде хирургическа операция. Колкото повече напредва времето все по-явен става стремежа на британските политици да намерят начин да прехвърлят горещия картоф на “следващия по веригата“.
Националната държава, колкото и да им се иска на националистите по света, не може да вземе реванш над глобализацията и да зачеркне интеграционните процеси - както регионални, така и междуконтитентални. Просто защото на междудържавно равнище е невъзможно да се управляват устойчиво и ефективно глобалните предизвикателства.
Реваншътна националните държави стана възможен, защото глобализацията е частично обратим процес поради грешките на човешкия фактор и непредсказуемите глобални стопански и политически цикли. Но национализмът е обречен, защото след него винаги идват нови конфликти и войни. В този смисъл внушенията за Армагедон са опит за самоизпълняващи се предсказания на националистите.
Никакви средства за отбрана – инвидуални или колективни – не могат да бъдат достатъчни.
Дори и да искаме, трудно ще се върнем към равнищата на милитаризация на обществения и стопански живот от времето на Студената война. Въпросът, на който всички трябва да си отговорим не е дали сме готови да харчим повече за отбрана и сигурност, а за какъв тип отбрана става реч – защото ако ще защитаваме държавата за сметка на личността – битката е загубена предварително.
Вероятността от нова световна война е нулева. Това е манипулативна теза, която цели да Ви стресира и да оправдае нуждата от "извънредност" и "обединител".
Опитите с "меки" позиции на българските политици, поднесени витиевато като умерени или балансиращи, като път за да се измъкнем между капките от терористически атаки, издават дълбоко непознаване на генезиса и движещите сили на съвременния тероризъм. От продукт на религиозния екстремизъм, той все повече се превръща в поле на мръсна война на политически стратегии и на разузнавателни служби.
Като изтръпнете от стрес и паника, тогава ще бъдете готови да приемете всяко безобразие на политиците, нови загуби от нови шлемове и тиха ерозия на евроатлантическия курс.

Време е да опазим България от стреса на българската политика и да я подготвим да новата нормалност на света - ежедневие на медийна извънредност, на реакции без предварителни планове, без готови схеми, атипични рискове и нови възможности, изобщо свят в който щетите идват сами, а за ползите трябва да се работи. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар