петък, 21 октомври 2016 г.

Фактор: Новите издания на заблудата, че негласуване или гласуване за никого ще промени статуквото

Линк към оригинала във Фактор

По логиката и ефекта на призива да се гласува "Не подкрепям никого" или да не се гласува като адекватна форма на протест и изява на политическа воля.
Нямам намерение да определям тези позиции като а приорно погрешни или изобщо да ги квалифицирам, а да Ви дам повод да се замислите. Бързите оценки са хронична слабост на демократично мислещите хора у нас още от зората на прехода. Има ли трима демократи, със сигурност ще има четири мнения, пет партии и шест кандидата. Разногласията, които ще възникнат в процеса, ще са толкова силни, че да им позволи да загърбят околната среда и истинските противници като теми и като нерешени проблеми.
Но това е по-малката беда. Още по-тревожно е когато има внезапна екзалтация,породена от нечий словесен апломб, който вдига духа и емоциите, но рязко влошава дългосрочния и системен поглед и отдалечава решението.
Хората, които стоят зад призива "Не подкрепям никога" са органична част от несъгласните и отхвърлящите модела на контролирана или управляема демокрация у нас. Те просто не желаят да играят по наложените правила на българската изборна демокрация, която възпроизвежда и оставя властта в едни и същи хора и която принуди значителна част от по-будните българи просто да емигрират.
И в тази си оценка "неподкрепящите" статуквото и неговите държатели са изключително прави.
По Техните правила и при Тяхната игра - промяна и реформи - не може да има.
Най-много да се появи поредния проект-мимикрия и случката да приключи с поредното
пленяване на надеждата
и поредната вълна от емигранти.
Освен икономическите мотиви зад масовото бягство от България стоят и по-прозаични мотиви - невъзможността с гласа си човек да промени нещо. Не е само приказката за доходите и за лъскавите коли - качеството на живот у нас може да бъде не само съизмеримо, но и да превишава това в дестинациите на Запад. Отнемеш ли обаче надеждата, че днешните несгоди могат да бъдат изправени, а днешното търпение утре да бъде възнаградено с реформи към по-голямата справедливост, към равенството на възможностите, към прекъсване на порочните вериги на гранд корупцията и самовъзпроизводството на посредствеността - край. 
Терминал 2 не е просто изход от задънената улица, а път към новата надежда - някъде другаде, при някое друго правителство, където дори няма да се наложи да гласуваш.
Да погледнем заедно с готвещите си да гласуват "за никого" пейзажа на българската изборна демокрация. Всичко е насочено към това да има по-малко гласували хора, да няма съдържателен дебат и реално състезание на идеи, хора и платформи. Изборите се превърнаха в ритуал по възпроизводство на българската несрета и модел на националния ни песимизъм. Това е българската версия на руската контролирана и управляема демокрация.
Сами си допълнете списъка от "особености на българския демократичен процес" - като липсата на наказание за фалшификация на изборни списъци, игрите с "мъртвите души", "сеир" кандидатите, купеният вот, манипулациите чрез медиите, задължителният вот /за да се осигури легитимност на изборите, но без санкции/ и т.н.,
Цялата конструкция на модела на прехода се крепи върху управлението на мнозинството чрез контрол върху малцинства и изолацията на протестен вот. Това което наричам
"матрьошкина" демокрация
Струва се да се обясни още веднъж, макар че за всички е очевидно.
Първо и неотменно условие на този модел е фрагментацията на обществото и електората по начин, който да изключи ярко открояващи се партии и кандидати, които могат да спечелят по категоричен начин изборите. В нашия случай, дори доминиращата ГЕРБ, при последните избори за парламент регистрира пореден спад на депутатите си. При раздробяване на представителството на много дребни играчи, на преден план излизат т.н. суинг фактори, които имат толкова гласове, колкото да позволят на големите партии да минат бариерата на "властта" от 121 гласа и да управляват. Тези мнозинства могат да бъдат реални, виртуални или ад хок - за случая. Така работят ГЕРБ в момента - когато няма съгласие в рамките на "управляващата" коалиция, сработва "голямата коалиция" - с ДПС, с националисти, АБВ и т.н. за да се изолират реформаторите или недоволните при тях.
ГЕРБ успяха да избягат от коалиция с ДПС, поне формално, вероятно с идеята да избягнат съдбата на БСП и СДС, след съвместно им управление с Доган. Но не успяха напълно - топлата връзка Пеевски, особено след скандала с КТБ и разработване на нейните активи - фактически разруши мита за справедливост и народност на сегашното управление. Недоволната общественост отнася виновността към този който е на власт, т.е. към Борисов, а не към Пеевски и Доган, които са формално извън властта.
В същност статуквото, срещу което протестира значителна част от обществото, включително тези, които няма да подкрепят никого, придобива устойчивост именно благодарение на растящата невъзможност за сглобяване на прореформаторски мнозинства, включително такива, които могат да променят Конституцията. Така малки партии, като АБВ, ДПС, "обединените" Националисти, включително олигархични партии, успяват да бронират срещу промяна всяка власт и да накажат всеки, който се отклони от Пътя.
Казано с други думи, властта в България се упражнява от все по-слабо представени президенти, премиери и депутати, които има подкрепата на намаляващ брой избиратели.
Можете сами да направите тези изводи, като претеглите, с колко гласа какви проценти са получили партиите и президентите през последните избори. Форсираната емиграция, вътрешна емиграция и изолирането на растяща част от населението от активно участие в демократичния процес е квинтесенция на българския модел.
Квадратчето "не гласувам за никого" е само частен случай на големият въпрос за кризата на представителност на властовите институции.
Идеята на хората, които застъпват тази теза е, че не си струва да се гласува за който и да било от кандидатите, но да се установи силата на протестния вот и стъпвайки върху него или да се пристъпи към нов антисистемен проект или като самоорганизирана общност да се превърнат в постоянни непартийни репери на нормалността - морални стожери.
Целите, които си поставят, в контекста на конкретните избори за президент са достойни, но вероятно наивни. През целият период на прехода - държателите на статуквото винаги са насърчавали и промотирали подобни инициативи за краткосрочна неутрализация на протестния или променящ вот, все в името на по-дългосрочни и системни цели. Така в името на промяната утре, удобно се изолират важни части от електоралното тяло, отнемат се достатъчно проценти за да се съхрани монопола върху суинг фактора.
Идеята, че утре Вие ще бъдете революционер и ще промените Системата, без да сте направили нещо реално за промяната днес, е
утопия или поне самозаблуда
Уравнението на нашия живот е функция от много постоянни и променливи - известни и неизвестни - но винаги предполага проактивното ни участие. Няма как да възникнете от нищото и да управлявате утре, ако днес не сте в опозиция и не преминете през малцинствени проекти.
В този смисъл позицията "не гласувам за никого" играе за статуквото като отнема възможността на всеки кандидат на промяната - при цялата условност за това понятие - да разтърси и лиши досегашния модел от неговата ключова опора - суинг фактора - без значение дали ще се нарича ДПС или обединени националисти.
На Кой? му е изключително изгодно вместо да бъде регистриран проактивен и позитивен глас, протестният вот да бъдат отведен във виртуалната среда на бъдещата опозиция - антисистемна, решителна и друга.
За статуквото дали се гласува за "правилните" партии или не се гласува - са две страни на една и същ полезен модел на реакция от избирателя.
Забележете, всяка реална промяна започва от хора, партии и структури, които трябва да минат успешно през период на малцинственост и опозиционност. Ако те не получат подкрепа на всеки един от тези трудни ранни етапи на себедоказване и изборна конкурентноспособност, те нямат шанс да стигнат до по-високите етажи на обществена значимост и до власт.
Конверсията на протестен и антисистемен вот в реален вот за конкретен кандидат на промяната по целия път от неговата от неизвестност до национална значимост няма алтернатива.
Негативната опция е да си останете у дома или да гласувате "не подкрепям никого", като лишите от подкрепа именно в ранната фаза на пробуждане факторите на промяната.
Категорично съм на мнение,че в рамките на съществуващите политически проекти, няма такъв който да може да реализира промяната във вида, в който тя е нужна на страната. Рано или късно, по-скоро рано, защото събитията се ускориха, ще имаме нови политически проекти и в ляво и в центъра и особено в дясно.
Не съм никак сигурен, че "ляво" и "дясно" са истинските демаркационни линии, защото разделението не е между идейните интерпретации на кризата, а между
мафията и гражданите
Звучи шаблонно, но е вярно.
И тук са основните различия с тези, които проповядват, че е по-добре да се гласува на тези избори с "не подкрепям никого". Както революцията има нужда от Караджата, така и промяната и реформите в България имат нужда от нови лидери, които да получат подкрепа, от активни граждани, които не отхвърлят ан блок всичко, което им се предлага в името на нови несистемни партии или движения като Сириза или някой десен неин еквивалент, само за да разберат, че след три месеца новата несистемност е станала твърде рутинна и системна. 
Реформите са функция както на упорити, понякога скучни еднотипни усилия в една посока, така и от постоянно висока и достатъчно масова обществена подкрепа, породена от спечелени битки за умовете и сърцата не само на "своите", но и на чуждите избиратели.
Елитарните политики и политици, които до сега се идентифицират като емитоми на Промяната, трябва да слязат от облаците на виртуалната си изключителност и да предават на обикновен език важността и смисъла на своите послания. Не става дума за замяна на един вид елитарна малцинственост с друг, а за по-широк, по-масов политически проект, който да реализира желаната достатъчна представителност за да бъде сменен моделът на властта.
Битката за евроатлантизма не е абстракция и излишен патос, както за съжаление изглежда в очите на много българи, а съзнателен, труден и поставен на изпитание избор - единствен печеливш вариант за бъдем богати, сигурни и значими. като личности и като нация. Това, че вече не сме, поне достатъчно, не е проблем на ЕС и НАТО, а на българските проекции на тези ценности, които все не могат да изместят съществуващите традиции и преобладаващи неосъветски социални, политически и бизнес стереотипи.
Това което наричам икономика на евроатлантизма, преведено на езика на обикновените хора - означава достъп до капитали, до технологии, до пазари, до образование, до иновации, означава индивидуална и колективна мобилност - т.е. възможност за работа, за образование, за усвояване на цялото евроатлантическо и свързано с него глобално пространство, където да потърсите и намерите най-оптималното и вярно за Вас и Вашето семейство като житейска и професионална реализация.
Сега всички кандидати, с едно-две незначителни изключения, твърдят че са евроатлантици - поне твърдят, че няма да променят нищо в ориентацията ни като държава. Но при почти всички има едно малко или едно голямо "но". Едни кандидати оправдават анексията на Крим, други ги тегли към стратегически проекти с Русия, в които ние ще продължаваме да губим като плащаме имперска рента. Тяхната лоялност и надежди са свързани не толкова с успешната си реализация като професионалисти и политици в България, а с това, да получат обратно, част от имперската рента на Кремъл, за която ратуват, като награда.
Същите тези проруски "евроатлантици" не могат да правят други бизнес и политика освен през Русия, затова и техният евроатлантизъм е условен и производен, неискрен и винаги готов да се превърне в предателство. Тук дори няма интрига, всичко е наяве.
Други, облечени в българския национален флаг политици, все в името на защитата на националните интереси, така както само те ги разбират и формулират, постоянно тръбят, че Родината се намира в опасност отвън и отвътре. Но колчем работата опре до това условните "атлантици" реално да реагират на ултиматума на Путин с който се отправя претенция България да остане в руската сфера на влияние - потъват в мълчание. Ако оставим на тях управлението и правото на определят президент и правителство ще осъмнем с изострени или дори враждебни отношения с всички съседи и съюзниците по ЕС и НАТО. Тяхната постоянна истерика срещу бежанците и чужденците, ксенофобските им възгледи, не само сменя дневния ред на обществото и на управлението, но ни прави органично несъвместими с евроатлантическия свят, което със сигурност генерира преки рискове за сигурността и икономическото развитие. Чисти нации в ЕС няма, рано или късно по улиците на София и на българските градове ще е нормално да виждаме хора от друга раса, от друга религия, от друг етнос. Въпрос е как ще си управляваме имиграционните потоци, но това е въпрос на умела политика, а не на бланкетни отрицания и националистически заклинания. За да имаме качествени имигранти, трябва да имаме качествена имигрантска политика. Ако не знаете, турското правителство ревизира прогнозите за растеж на БВП за 2017 година с близо един процент до над 4,5 процента именно заради положителната роля на имигрантите в страната. Близо една четвърт от всички нови фирми в страната се правят от сирийски бежанци, увеличава се износът не сама за Сирия, но и за близкоизточните страни, дори има положително отражение и върху износа за ЕС.
Нека тези редове не се възприемат като агитация - всеки има право да прави каквото си иска с гласа си, а просто разсъждение за полезната стойност на Вашия глас и на опциите, които имате.

Страхувам се, че някои възприемат "не гласувам за никого" като особен израз на ексклузивно право, а стигне ли човек подобен етап е трудно да бъде спечелен за разумен диалог.


Няма коментари:

Публикуване на коментар